Как преоткрих джаза

Ако в средата на 70-те някой ми беше казал, че музикалните ми предпочитания ще еволюират по посока към джаза, най-искрено бих му се изсмял в очите. На заклет фен на DEEP PURPLE, URIAH HEEP и на хард рока въобще само споменаването на думата ,,джаз'' бе повече от еретично.
Да, но времената се менят,менят се и предпочитанията ни. Промените настигнаха и самата рок музика: достигнала апогея си, тя лека-полека започна да върви към своя залез. Така например DEEP PURPLE не бе същият, след като бе напуснат от I. Gillan и R.Glover; смъртта на D.Byron лиши URIAH HEEP от един прекрасен и талантлив вокал; без O. Ozbourne пък BLACK SABBATH някак избледня и залиня. Може би единствено LED ZEPPELIN запази своята традиционно силна позиция, но дето се вика една птичка пролет не прави. Новите формации - RAINBOW, WHITE SNAKE, FOREIGHNER, TOTO - при всичките си безспорни качества определено отстъпваха пред своите предшественици по отношение на тематичното многообразие. Еднообразието още повече се задълбочи при следващата вълна от метъл групи : AC-DC, MOTORHEAD, IRON MAIDEN, METALICA и пр.
В търсене на нещо по-свежо помня, че се бях насочил към единствения по онова източник на ,,западна'' музика: неделното предаване ,,METRONOM'' от румънската секция на радио ,,Свободна Европа''. Там открих един различен рок в лицето на GENESIS, YES, ELP, JETHRO TULL и KING CRIMSON. Критиците определят музиката на тези групи ту като арт рок, ту като прогресив рок или като симфорок. Лично аз приемам и трите термина, но все пак отдавам предпочитание на последния, тъй като считам, че да определиш дадени групи като арт и прогресив означава косвено да лепнеш етикета ,,нехудожествени и регресивни'' на останалите. Както и да е. По-важното е, че гореспоменатите новатори се бяха нагърбили с нелеката задача да освежат поувяхналия рок с теми от класическата музика и от английския фолклор. Някъде преобладаваще класиката/ ELP: ,,Works'', ,,Pictures...''/, другаде - фолклора/ JETHRO TULL: ,,Acualang''/, но така или иначе резултатите бяха твърде обнадеждаващи и аз бях силно впечатлен от творчеството на тези групи. Другото сериозно ,,попадение'' за мен бе FRANK ZAPPA. Когато чух за пръв път парчето му ,,The Torture Never Stops''/ама,че зловещо заглавие!/, се чудех рок ли слушам, джаз ли. Toгава си помислих, че джазът май не е толкова лош, но зависи как ти го ,,поднасят''. Следващото му парче, ,,Wild Love'' oкончателно ме хвъли в тъч - там вече рок,джаз,симфония бяха така омешени, че не знаех на кой свят се намирам. Опитите ми да определя жанрово този невероятен талант се оказаха абсолютно безуспешни. Всъщност FRANK ZAPPA бе първият музикант, който ме накара да погледна по-сериозно на джаза. Впоследствие, след като чух ,,New York On My Mind'' на J. Mclaughlin, изведнъж разбрах, че този нов, модерен джаз, описан в дебелите книги като fusion/ или още като jazz-rock/, e точно моята музика. По-късно покрай J. Mclaughlin научих за групата му ,,MAHAVISHNU ORCHESTRA'', за пионера на fusion-a Miles Davis и за цялата плеяда перфектни музиканти, преминали през неговата ,,школовка'', а именно: Chick Corea, Stanley Clarke, Joe Zawinul, Al Di Meola, Billy Cobham и др.
Ето така, бавно, постепенно, преминавайки през симфорока, аз припознах fusion-a като моята музика. Трябва да призная, че тази музика не е ,,за душата'', а по скоро за и на търсещия нови пространства и измерения дух. Може би затова не е и популярна, масова още повече, че е сложна и като тематика, и като композиция. Въпреки всичко поне за мен тя има своя чар и обаяние, тъй като разкрива пред мен нови романтични хоризонти: чрез нея аз се озовавам ту във веселата и жизнерадостна Испания/ Al Di Meola, Paco de Lucia/, ту в знойна Африка/Billy Cobham/, ту в пъстрата и необятна Индия/ MAHAVISHNU ORCHESTRA/ или пък в света на приказните легенди и митове/ Jean-luc Ponty, Chick Corea/.

Отвъд Всекидневието

Когато си пия сутрешното кафе или се заговоря с познати на улицата, когато съм на работа или привечер ударя една ракийка с приятели, аз без съмнение съм във Всекидневието. То ме следва от събуждането ми рано сутринта, та чак до късна вечер, когато главата ми се залепи за възглавницата и се оттегля в приказния свят на Морфей. Повтарящите се процедури: събуждане, тоалет, кафе/ закуска/, работа, връщане у дома, баня, аперитив и вечеря, интернет/ телевизия/ - всичко това се превръща в навик, в един своеобразен автоматизъм, който е толкова заразителен, че с лекота те завладява и се разпростира постепенно върху постъпките, поведението, общуването и накрая - в мисленето ти. Ти започваш да постъпваш като другите, да се държиш като другите, да затваряш общуването в рамките на клюките или на шаблонното, изпразнено откъм съдържание:,, Как си? К'во ста'а?'' Стереотипното ти мислене се движи в многократно предъвквани злободневни теми с до болка познати и изтъркани интерпретации. Самото мислене за теб не е събитие, а рутина, едва ли не занаят някакъв. Накратко казано, при теб е победило всекидневното съзнание или за по-кратко - Всекидневието.
Интересно е да разберем към какво се ориентира това всекидневно съзнание - нали това му е работата на всяко съзнание: да бъде винаги насочено към нещо. За човека на всекидневието животът не е уникална възможност да оцени и осмисли битието си, а е борба, чиято главна цел е преуспяването. За него няма ценности, а интереси. Той предпочита действието, а не мисленето; количеството, а не качеството/ да има, да има и пак да има/; информацията, а не задълбоченото познание. Същият е привърженик на традиционния европейски морал, чийто девиз ,,Единство в многообразието!'' е само красив лозунг, зад който се крият интересите на силните. Всекидневният човек само привидно приема различните, но в действителност последните го изпълват с умело прикрита неприязън и досада. Колкото до ,,естетическите'' му потребности, то те се изчерпват с онова, което наричат ,,масова култура''.
Обикновено на Всекидневието противопоставят Трагедията/ трагичното съзнание/. Всъщност цялата досегашна литературно- философска традиция върви по линията: Трагедия - Всекидневие. Като илюстрация на гореспоменатото, се сещам в момента за романа ,,Чужденецът'' на Камю, където един нелеп случай преобръща всекидневието на главния герой и го отвежда към трагична развръзка. Мисля си обаче, че не е задължително да те връхлети нелеп случай, за да се окажеш отвъд Всекидневието, стига да го пожелаеш. Достатъчно е например да вземеш в ръцете си книга на талантлив поет или писател, да послушаш музиката на виртуозен музикант, да изгледаш на видеоплеъра любим киношедьовър и ти мигом ще се пренесеш във вълшебния свят на Съзерцанието. А какво да кажем пък за влюбените - за тях всичко е магия! В този ред на мисли, отвъд Всекидневието аз виждам тъкмо Съзерцанието като негова алтернатива, защото чрез последното се докосваш до смисъла, до ценността
на битието.
След всичко казано дотук, някой може би ще остане с погрешното впечатление, че изцяло отхвърлям всекидневието. Не, като бит, в най-чистия смисъл на думата, то е нещо, без което не можем и аз го приемам такова, каквото е. Онова, което не приемам е всекидневното съзнание, т.е. съзнанието, че животът е борба, че мисленето, манталитета, културата, изкуството следва да бъдат подчинени на масовия вкус. Не приемам и самия бит, когато вместо като условие, възможност за присъствие, се възприеме като самоцел или пък, не дай боже - като предмет на масовата култура/ чалга, сапунени сериали/. В тази връзка ми се вижда странно осезателното присъствие на битовата тема и в нашето блогпространство. Ситуацията доста ми наподобява онова чисто нашенско положение: ,, Когато сме на работа, говорим за пиене, а когато пием, говорим за работа''. Поне аз лично сядам пред компютъра, тъкмо за да се откъсна поне за малко от бита, от всекидневието.
Разбира се, знам, че ще последва дежурната фраза: ,,Всеки има право да избере дали да се затвори във Всекидневието, или да не го направи.'' Затова бързам да уточня, че не споделям, но и не осъждам избора в полза на Всекидневието. Тъкмо напротив, считам, че паралелното присъствие на Всекидневието и Съзерцанието е необходимо като гаранция за тяхната различимост.