Много десни тия от Бибиси, бе!

През изтеклата седмица британската преса/ ,,Гардиън'', ,,Дейли мейл'', ,,Телеграф'' и др./ изстреля следната шокираща новина: Генералният директор на ВВС Марк Томсън категорично отхвърли идеята на Инициативен комитет за издигане на статуя на Оруел пред сградата на управляваното от него ведомство. Мотивите: според шефа на ВВС, писателят бил...,,твърде ляв'', разбирай - комунист. Е, да, факт е, че през 30-те год. на миналия век авторът опредля себе си за социалист. Факт е също така, че участва на страната на републиканците по време на Гражданската война в Испания/ 1936-1939г./, както и че е издател на лявоориентираното сп. ,,Трибуна'' в началото на 40-те. Да обвиниш, обаче, автора на ,,Фермата'' и ,,1984'', нанасъл най-съкрушителния удар в историята върху тоталитарния комуно-нацистки тип държава, че е ,,твърде ляв'' си е пълен абсурд! То е все едно да опредлиш бившите членове на Френската компартия Сартр и Камю като сталинисти. Още древният Хераклит ни напомня своето ,,Панта рей''. Променят се идеите, убежденията ни, избора ни. И тук не става дума за мотивираното от всевъзможни користни цели политическо номадство: тук иде реч за еволюция на дълбоко изстрадани истини. След всичко казано дотук се питам: а дали пък въпросното изказване на шефа на ВВС не е твърде дясно? И каква е всъщност разликата между твърде лявото и твърде дясното? Отговорът го дава самият Оруел чрез гениалните си творби. В още по-прав текст пък го дава и остроумният Чърчил, определяйки комунизма като ,,ляв фашизъм'', а фашизма - като ,,десен комунизъм''.

Странният автобус

Автобус Седнах на задната седалка на своите чувства Потеглиха- разбрицан автобус Възторгът им бележеше всеки завой сякаш е гледка за гледане Нахлуваха по някое време дишащи Все едно за пейзажа дали някой ще ги назове мисли или остатъци от дълго пътуване- все едно Все едно дали вратите се отваряха затваряха но никоя от заспалите баби не се събуждаше Душно бе все така без климатик с дъх на мащерка друг път на пот Добрите пътници повръщаха лошите се отвращаваха от добрината им луната бягаше зад склона и планината пуста бе призраци се разхождаха по лъкатушещият път но малко от тях изпитваха жажда все така Все така дали препускаха бясно край погледа мури и борове Дробовете дишаха зимата пролетно- точно време да захърка съседа точно време да те пребърка крадеца точно време да искам да сляза на място без спирка където извира любовта ми към теб по време на дългият път когато Седнах на задната седалка на своите чувства Потеглиха- разбрицан автобус Възторгът им бележеше всеки завой сякаш е гледка за гледане отвъд вратите които се отваряха затваряха http://rumyrayk.blogspot.co.uk/2009_11_01_archive.html Има нещо кафкианско в това стихо: тесни пространства, усещане за тягостност/ ,,Душно бе все така без климатик’’/, странен автобус. Кое му е странното, ще попитате? Странното е, че нито знаем откъде тръгва, нито пък закъде пътува, къде му е крайната спирка. Оказва се, че той си е един автобус за… Никъде. Всъщност, ако ми бъде позволена една произволна метафора, в моите представи странният автобус се явява нашето странно човешко битие , чиито начала и краища тънат в неизвестност и тъма. Тази ми представа се подсилва и от кръговата композиция на стихото, напомняща Парменидовата ,,кръглост’’ на битието. Странният автобус-битие си има и странни пътници-о-бит-атели: разположените на ,,задната седалка’’ чувства и ,,нахлуващите дишащи’’ мисли. Никак не е трудно да се досетим, че тук става дума за едно пътуване в неясните, тъмни, забулени в тайна емоционално-мисловни пространства на душата, т.е. в самата Субективност. Тягостният момент се подсилва и от оскъдните, но пък твърде показателни подробности от пейзажа: бягаща зад склона луна, пуста планина, призраци, разхождащи се по лъкатушещия път. В един определен момент героинята желая да се откъсне от връхлетелия я мъчителен хаос от чувства и мисли, от гнетящото я Всекидневие/ заспалите бабички, повръщащите добряци, захъркалия съсед, крадеца…/ и да слезе ,,на място без спирка, където извира любовта ми към теб…’’, т.е. на крайната ,,спирка’’ от нейното пътуване. Иска, но не може да слезе, защото не се е справила със самата себе си, с хаоса от чувства и мисли, с обсебилата я изцяло Грижа. Всъщност цялото стихо проследява онова дълго и мъчително пътуване към живителния извор на Любовта.