Етюди за красотата

КРАСОТАТА КАТО БЕЗДУХОВНОСТ



Определят красотата най-общо казано, като хармония, съ-размерност на дадени признаци, компоненти на някакъв обект, която предизвиква у нас наслада, удоволствие . Иначе казано, красотата е съгласие, покой. Неслучайно при вида на красивото имаме усещането, че всичко си е на мястото и няма нужда нито да прибавяме, нито да отнемаме нещо, защото всичко си е идеално подредено и ние просто му се възхищаваме.

Тъкмо този покой на идеалната подредба обаче, предопределя красотата като абсолютната бездуховност. Защото духът, бидейки негация, винаги е неспокоен, следователно – дисхармоничен. Ако на красотата нищо не й липсва, то духът е в постоянен недостиг; ако красотата е това, което е, то духът никога не е това, което е и е обречен вечно да търси отговора на въпроса:,,Какво всъщност е?’’



***



НЕЖИВАТА КРАСОТА



Като отношение на покой и хармония, същинската, автентична красота е нежива, тя е лишена от екзистенциален статус, доколкото неспокойният, дисхармоничен дух отсъствува при нея. В този си вид тя е самата невинност. Тя присъствува, но не съ-ществува, а просто съ-стои, т.е. пребивава в съ-стояние на пасивен ,,диалог’’ с определяната й като противоположност грозота и с всичко, отлично от нея. В този ред на мисли, тя е отвъд добро о зло, приятно и неприятно, истинно и лъжовно.

Е, добре, идеалната подредба, хармонията, ,,математиката’’, съвършенството - а оттам и завършеността – без съмнение ни отвеждат към покоя и …края. И в тази връзка, може би идеалното въплъщение на неживата красота, както е видно и от самото название, е натюрмортът. Изниква обаче въпросът: има ли тогава красота при живото, което е подвижно, непостоянно, променливо, т.е. далеч от покоя, завършеността? Ето, наблюдаваме, например, волно препускащият кон, покълналото изпод снега кокиче, раззеленилия се току-що, пред очите ни сякаш, храст, великолепните фигури при синхронното плуване или художествената гимнастика, изтънчените движения на виртуозна танцьорка и възкликваме:,,Каква красота!’’ Кое ни дава основание да определяме всичко това като ,,красота’’, след като то е демонстрация на живото, т.е. неспокойното, динамичното? И въобще какво се случва при срещата на красотата и духа – неща толкова различни по своята природа?



***



ЖИВАТА КРАСОТА



При допира си с духа красотата придобива вече своя битиен, екзистенциален статус. Иначе казано, тя се ,,събужда’’ от своя зимен сън, оживява и става подвластна на Произвола, т.е. на безкрайните вариации на ,,двойките’’: приятно-неприятно, порочно-непорочно, благообразно-безобразно, относително-закономерно, обективно-субективно, външно-вътрешно и пр. В този ред на мисли, от пасивен, тя преминава към активен ,,диалог’’ със съ-пребиваващите с нея обекти. Тя вече не съ-стои, а съ-ществува. Оттук насетне красотата придобива много лица и бидейки в конкуренция с обкръжението си, окончателно губи своята невинност и абсолютния си покой, защото ,,тук и сега’’ от красивото има и по-красиво, и най-красиво, определяно като ,,прекрасно’’. Нещо повече, субективният момент, ,,моите очи’’, биха могли да определят като ,,красиво’’ и хаоса, дисхармонията. И не само ,,моите очи’’, но и редица художници сътворяват красиви шедьоври, тъкмо представяйки последните.

Как се осъществява този странен, абсурден преход от бездуховно-статичното към духовно-екстатичното? Губи ли все пак красотата окончателно своя статичен характер? Губи ли духът окончателно своя ек-статичен характер? Кое мотивира и прави възможен подобен преход? Макар и противоположни по своето съдържание, и красотата, и духът са отношения/ първото белязано от хармонията, последното – от дисхармонията/. Бидейки отношения, те ,,носят’’ в себе си вече нещо общо- Произвола, защото последният е тъкмо при ,,двойката’’ и свързаните с нея отношения. При красотата ,,двойките’’ са ,,заспали’’ и затова са в съгласие, в примирие. При духа ,,двойките’’ са в ,,непрестанна война на всички срещу всичко’’. Умореният от непрестанните войни дух по естествен начин търси покоя при красотата. Красотата, от своя страна, е съвършенство, но то е в покой, то е ,,мъртво’’, защото е скрито дълбоко в царството на същностите/ ,,Обичая’’/. И доколкото тя не би могла да бъде видяна, припозната и оценена извън съ-ставящите я компоненти на съ-ществуващото/ тъждеството на две топчета ,,виждаме’’, припознаваме чрез самите топчетата/, тя се нуждае от битиен статус, който й бива предоставен на свой ред от духа. В резултат, духът дарява живот на мъртвата красота, предоставяйки й възможността да се покаже и да бъде припозната, а красотата, от своя страна, преодставя спасителния пристан на Покоя и Хармонията на обезсиления от непрестанни войни дух. Ето това е накратко великата ,,сделка’’ между красотата и духа.

Губят ли своята ,,природа’’ красотата и духът, въвличайки се в този вълнуващ танц? Колкото и сложни фигури и движения, колкото и фантазия да има в един виртуозен танц, той все пак е подчинен на някакви строго определени стъпки, правила, методика, които гарантират хармонията. Това важи и за дадено музикално произведение: различните импровизации съжителстват със строго определена ритмика, тактове и пр. С други думи, красотата съвсем не губи своята ,,статична’’ природа, тъй като тя й е гарантирана в Повторението. Не губи ,,природата’’ си и духът: той намира временна утеха и удовлетворение в покоя на красотата, без обаче да губи като цяло екстатичния си характер.



***



ВЪНШНА И ВЪТРЕШНА КРАСОТА



Много спорове предизвиква дилемата: външна –вътрешна красота при мъжете и жените. Външно мнозина определят вътрешната красота като по-ценна, но вътрешно отдават предпочитания на външната красота. Външната красота е строго естетическо понятие. Тя е красота на формите, багрите и това, че е по-непостредствена за възприемане я прави по-желана. В полза на последната е и сексуалният момент, ориентиран към тялото, т.е. към външното.

Вътрешната красота е по-скоро етическо понятие и касае нравствеността, добродетелите, характерите. Тя е по-опосредствувана и по-трудна за припознаване. Нея са по-склонни да прегърнат повече жените, чийто избор е плод на разума, отколкото мъжете, в които определено побеждава сексуалността, емоциите, страстите и като резултат - стремежа към външната красота. При избора, в полза на едната или другата разновидност, често решаващо значение има принципа на допълването: смятащите себе си за външно красиви са склонни повече да се обвържат с външно не толкова привлекателни, дори и грозновати, но вътрешно красиви; обратно, считащите се за неврачни и грозни търсят външно красивите. Разбира се, редом със споменатите по-горе фактори са налице и редица други критерии от културно-исторически характер, мотивиращ избора ,,за’’ и ,,против’’.

Общо взето, нормално е външното, поради непосредствения си характер, да ни ,,грабва’’ по-бързо, автоматически. Редом с това обаче, ние не следва да забравяме и да игнорираме изцяло вътрешното, доколкото там е скрита същността на красотата, нейната ,,природа’’. Нещо повече, не е тайна, че външното по-бързо ни ,,грабва’’, но то не само че ни омръзва по-бързо, но и самото то е по-нетрайно, докато вътрешното е по-трудно за възприемане, но е по-трайно и само по себе си, и като заявен от нас интерес.

Разбира се, всеки е в правото си да отдаде предпочитанието си на една или друга разновидност, на едно или друго лице на красотата. Пред формулата:,,На вкус и цвет товарища нет’’ всякакви ,,обективни’’ критерии за красота се изпаряват.



***



ЧАРЪТ: ВЕЛИКОДУШНИЯТ ПОМИРИТЕЛ

НА ВЪНШНОТО И ВЪТРЕШНОТО



Може би най-яркото тържество на съгласието между външната и вътрешната красота е именно чарът. При него обсебващата по традиция изцяло обекта външна красота преотстъпва подобаща част от ,,територията’’ си на вътрешната си посестирма. Неслучайно чаровният обект не ни ,,грабва’’ автоматически и изцяло, а ни впечатлява постепенно, стъпка по стъпка, първоначално с някакъв отделен свой щрих: дали това ще е косата, очите, устните, скулите, ръцете, походката, някаква бенка дори. Всъщност и при чара, както при красотата, общо взето хармонията между различните компоненти на обекта е факт, с тази ралика обаче, че някой от изброените по-горе щрихи е малко по-силно подчертан и леко доминира над останалите. Тъкмо този момент внася елемент на загадъчност, тайнственост, която ни препраща някакси към вътрешната красота на чаровния обект.



***



ЛЮБОВ И КРАСОТА



Сякаш няма по-естествено нещо от това да сложим общ знаменател между любовта и красотата. Поради двойнствения характер на любовта обаче, невинаги тя е синоним на красотата. Действително в идеалните си вариации – копнежът, платоническата любов, споделената любов, милосърдието – тя е равнозначна на красотата, тъй като хармонията е налице и предизвиква у нас радост и удовлетворение. Ще се съгласите обаче, че няма как да припознаем несподелената любов, носеща разочарование, болка, страдание с красотата.



***



ВЛАСТ И КРАСОТА



Без съмнение, красотата е властна, доколкото ние сме под-властни на въздействието й. С други думи, тя прекрасно комуникира с властта. Въпросът тук обаче е как комуникира властта с красотата? И може ли властта да бъде красива? Както и при любовта, сложният характер на понятието ,,власт’’ предопределя и сложността в отношенията й с красотата.

Напълно разбираемо е, че връзката на властта с красотата като чисто естетическо понятие е абсурд/ с изключение на случаите, в които субектът на политическата власт, олицетворяващ самата власт, предизвиква у околните определени естетически симпатии/. Иначе в самата власт, особено пък разбирана като диктатура, господство не само че липсва красивото, но е налице крайно отблъскващото. Като умело ръководство, управление, организания, властта вече предизвиква симпатии и комуникира с вътрешната красота, разбирана като морал, нравственост.

Сега обаче ще напуснем пределите на строго политическия аспект на властта и ще се потопим в етимологията и семантиката на думата, за определим кое е онова общо, свърващо звено помежду им и кое ги различава.

Старобългарската дума ,,власть’’ е съставена от представката ,,в’’ и корена ,,ласть’’/ с варианта му ,,лад’’, ср. в-ласт, в-лад-ея/. Какво означава обаче ,,лад’’? За да разберем това, ще се обърнем към руския, който е най-близо до старобългарския. На руски казват:,,Через некоторое время все у-лад-ится’’, т.е. преведено:,,След известно време всичко ще се о-прав-и’’. С други думи, ,,лад’’ означава ,,право, правило, норма’’. В подкрепа на това е и сръбската дума ,,влада’’, букв. - ,,у-прав-а’’. Тук се сещам и за едноименния музикален термин ,,лад’’, хвърлящ допълнителна светлина, относно семантиката на разглежданата от нас дума: ладът е централно понятие в учението за музикалната звукова хармония, изразяващо се в организацията на музикалните тонове. Най-общо казано, то бива определяно като музикален строй.

След направените разяснения, вече можем спокойно да дешифрираме семантиката на думата ,,власт’’: буквално преведено, тя означава - ,,вкарване, вместване в правото, правилото, нормата’’. Сам по себе си, този процес не е нищо друго, освен организация, целяща определена хармония.

И какво се оказа накрая: обединителното звено между властта и красотата се явява скритата и в двете воля за хармония. Къде е разликата? При красотата хармонията е вече факт още с появата й ,,на бял свят’’, защото Волята предварително си е организирала, ,,свършила’’ работата. При властта хармонията не е факт, а възможност: тя може да се случи, но може и да не се случи, защото се организира ,,тук и сега’’, т.е. в Случая/ случайното, ,,негарантираното’’/, а не още в ,,утробата’’ на Волята, както е при красотата.

Разлика има и в предназначението на предоставяната ни от властта и красотата хармония: докато при първата хармонията цели да ,,вкарва’’ вечно ,,изкривяващия’’ ни се живот в правилото, нормата и да ни осигурява по възможност спокойно и безоблачно съществуване, лишено от несгоди, то при последната задачата на хармонията е да предизвиква у нас наслада и удоволствие от живота и света, представяйки ни великолепните му кътчета.