Мартин Карбовски: поетът на подземието

ТЪЖНИТЕ ПРИКАЗКИ НА КАРБОВСКИ



Най-хубавото на приказките е, че на финала им ни очаква хепиендът. Всички си спомняме с умиление Андерсеновите приказки, пренасящи ни във вълшебния свят на Хензел и Гретхен.
Ето, че днес обаче имаме един нов разказвач, чийто приказки навяват не радост и умиление, а тъга и загриженост. В неговите приказки Доброто не само че не побеждава традиционно Злото, но и самата му съдба е поставена под въпрос. Въобще приказките на този ,,подземник’’ не ни поднасят така желаните отговори и поуки, а по-скоро ни засипват с почти неразрешими въпроси и дилеми.
Има хора, които необезпокоявани от всеобщия хаос, са склонни да се затворят в себе си, в своя тесен кръг от познати, приятели, семейството си, за да съхранят вътрешната си хармония. Има обаче и една друга категория индивиди, чиято вътрешна хармония е в пряка зависимост от външната хармония в заобикалящия ги свят. Те не могат да се примирят с безпорядъка около себе си, доколкото той неминумо провокира в тях вътрешен смут и безпокойство. Поради това те смело се втурват в хаоса, представят го, съпреживяват го, анализират го и търсят ли, търсят възможните отговори и решения в безбрежния лабиринт от ,,проклети’’ въпроси.
Тъкмо към тази група смелчаци принадлежи и известният на всички ни М. Карбовски.



В ЗАДНИЯ ДВОР НА БЪЛГАРИЯ



Тревожните репортажи на Карбовски са далеч от красивите родни пейзажи, от ,,жълтите павета’’, от ВИП заведенията и луксозните квартали, тип ,,Бояна’’, ,,Драгалевци’’ и пр. Те по-скоро ни отвеждат в разни порутени гета и паланки, мрачни килии, вехти колиби и опоскани от вандалски набези къщи и имоти или иначе казано: в задния двор на България, където отвсякъде ни заобикаля разрухата, деструкцията, безпорядъкът. Накъдето и да се обърнеш, пред погледа ти се изправят я плачевно изглеждащият блок 20 в Ямбол, я руините от бащината къща на съсипания старец от с. Мечка или пък ,,осиротелите’’ имоти на разни чужденци, имали неблагоразумието да закупят имоти у нас.



В ЦАРСТВОТО НА ПОДЗЕМИЕТО



Ето тази тъжна приказка, според автора, е България. И тази България няма нищо общо с красивите лъжи от турските сериали, нито пък със завидния ентусиазъм на ,,патриотитие’’ по ,,всичко българско и родно’’ . Ако за някои тя е ,,турска тоалетна’’, за други - ,,блато с кръвожадни алигатори’’, за трети - ,,царство на демоните’’, за четвърти - ,,троянски кон’’, то за Карбовски тя е тъкмо тъжна приказка, чийто герои - ,,унижените и оскърбените’’, ,,хората от народа’’, малкият човек, затворниците, престъпниците, проститутките, наркоманите, циганите, емигрантите – неминуемо ни отвеждат в ,,царството на психологията’’, определено сполучливо от Достоевски като ,,подземие’’. И като стана дума за проникновения руски романист, се сещам, че в много от героите на Карбовски бихме припознали изпадналия в крайна безизходица Мармеладов, всеотдайната проститутка Соня, ,,необикновения’’ Разколников. Разликата помежду им е единствено в това, че докато едните са литературни, другите са напълно реални персонажи, представени наживо, тук и сега, в ,,живия живот’’. Именно в тази своеобразна ,,територия’’, където господства болката, страданието, негативните емоции и страсти, скандалът, където волунтаризмът е доведен до крайния си пункт – своеволието, където най-сетне всичко е на ръба, на ,,границата на виреене’’, че и нерядко ,,извън чертата’’ - именно тук се гмурка разтрвоженият автор, в търсене на причините за всеобщия упадък на българското общество. Какво открива Карбовски в ,,царстовото на подземието’’?



СВОЕВОЛИЕТО: ИЗТОЧНИКЪТ НА НАШИТЕ БЕДИ



Авторът открива, че причините за родния ни хаос са не толкова политически, а са по-скоро дълбоко психологически и касаят повече възпитанието, манталитета, традициите, в рамките на отделния индивид и на етноса, в цялост. Неслучайно той избягва политическия дебат, затваряйки го единствено в тревожното констатиране на отсъстващата държава, защото е наясно, че и по върховете, и по низините причината за липсата на закона и реда е една и съща и се крие в дълбоко вкоренената ни симпатия към своеволието. В нашата природа ,,аз искам’’ определено доминира над ,,ти трябва’’.Ние сме склонни да правим, каквото ни харесва, каквото си искаме, а не каквото трябва. За нас необходимото, нужното се преживявава като усилие, тегло и затова го заобикаляме и се движим по линията на най-малкото съпротивление.Обичайна практика у нас е и другият вариант – задълженията и отговорностите, трудното, да прехвърляме на другите. Естествената постановка – по-лесно е нещо да не се случи, отколкото да се случи – е нашата постановка, нашата любима нагласа, препращаща ни неминуемо към инерцията, застоя, въртенето в кръг и… нищо-не-ставане-то. Активността ни, доколкото присъства като факт в обществото, е преобладаващо по линията на негацията и причината за това отново е същата: негативното, злото е по-лесно и по-приятно, защото е ,,слизане надолу’’, по удивително удачния израз на Стамболов. Слизайки надолу по пътеката на Лесното обаче, ние сякаш не осъзнаваме, че неизбежно се озоваваме… на дъното, защото лесното и полезното рядко се оказват приятели – в повечето случаи те са непримирими врагове.



ГЛАВНАТА ДИЛЕМА НА КАРБОВСКИ



От една страна, хем с охота заобикаляме закона и правилата, прегръщайки поради волунтаристичната си природа циганията, чалгата, байганьовщината, от друга, се оплакваме че сме на дъното, че ни липсва ,,нормалния’’ живот по западен образец и бием класациите за най-нещастните и отчаяни хора в Европа.
Като носител и изразител на онази част от обществото ни, ратуваща за европейските ценности, за европейския начин на живот, авторът недоумява как е възможно днес, в 21 век, широки слоеве от населението ни да тънат в битов безпорядък, да живеят извън закона, извън всякакви норми, и да не желаят да живеят по правилата? Дали пък не става дума за някакъв ,,код на кръвта’’, обричащ ни задълго на своеволие, мързел, нихилизъм, престъпност или пък за родния ни батак е виновна абсолютно дезорганизираната ни държава, която заета с високоорганизираната си посестрима – парадържавата, е оставила обитателите си на произвола на съдбата? Иначе казано: лошият материал ли предопределя лошата държава или обратно? Тук и поговорките ни, за жалост, не дават еднозначен отговор: ето, напр. поговорката ,,Прост народ – слаба държава’’ вини ,,материала’’; другата поговорка обаче - ,,Рибата се вмирисва от главата’’ - сочи държавата за главен виновник за бедите ни. Действителността също ни обърква: така, напр., случаят с Румяна Желева потвърждава първата поговорка. Случаят с бай Петко пък, който не плащал акциз за ракията, защото и кметът на селото също не плащал, потвърждава другата поговорка.



ЗАКЛЮЧЕНИЕ



Всъщност обществото и държавата са взаимообусловени и поради тази причина се нуждаят от взаимен контрол, защото ако държавата не контролира обществото, избуява престъпността, а когато обществото е пасивно спрямо държавата, същата затъва в корупция.
Своеволието и свързаните с него негативни последствия се лекуват чрез строг контрол. И доколкото този двупосочен контрол у нас е или недостатъчно ефективен, или пък често липсва изцяло, то този вакуум успешно бива запълван от сериозни и талантливи журналисти като Карбовски.