Ефектът на пеперудата или: играта със съдбата

Обикновено съдбата си играе с нас, въвличайки ни в своите произволни сценарии, вариращи между парадоксалното, комичното и трагичното. Във великолепния си филм ,,Ефектът на пеперудата’’ обаче, авторите/ Е. Брес, Дж. Гръбър /ни представят обратния вариант, при който на мушката се оказва самата съдба, превърнала се в налудничава играчка в ръцете на централния персонаж.

Сигурен съм, че всеки от нас би желал да върне лентата на времето назад и да коригира някои свои постъпки и действия в миналото или най-общо казано да превърне веднъж вече станалото в нестанало, подобно на върнатата назад към първоначалния си кадър кинолента.

И ако в реала подобна изкусителна идея си остава една неосъщестим блян, то във въпросния филм тя става факт – страдащият от пермантни загуби на паметта Ивън успява да се върне назад във времето чрез дневниците си и да превърне станалото в нестанало. За жалост, обаче, тази корекция бива съ-пътствувана от редица негативни усложнения, изискващи нови и нови корекции: така, напр., помагайки на баща си, изведнъж жертва се оказва майка му; в опита си да спаси майка си, потърпевша се оказва приятелката му.

В разултат, колкото и да се старае, подобно на един княз Мишкин, да огрее навсякъде и да ощастливи всички, дяволитата съдба винаги му отвръща за всяка своя корекция с по някоя странична компенсаторна

негация. В крайна сметка, доведеният до полуда от ,,съдбовните’’ си интерпретации герой осъзнава, че случилото се веднъж е всъщност най-доброто от всичко възможно, доколкото опитът му показва, че всеки aкт на промяна на съдбата носи повече усложнения и нещастия, отколкото позитиви.

Тъкмо този момент, за мен лично, е ключов по няколко причини. От една страна, той доказва, че битийната подредба на ставащото, позната ни като ,,съдба’’, има някаква своя дълбока, вътрешна ,,логика’’ и ,,етика’’, на които ние следва да се доверим, колкото и да е трудно това. Вярно е, че тази ,,подредба’’ често бива възприемана от нас едва ли не като един зловещ, невъобразимо несправедлив Произвол, но ето че авторите на филма ни илюстрират недвусмислено и чрез героя си, и чрез филма като цяло, че станалото веднъж може само по себе си да не е стока, но все пак е най-доброто, сравнено с отрупаните му от усложнения и допълнителни негации корекции.

От друга страна, филмът ни илюстрира двойнствената битийна структура на съдбата като единство на необходимост/ Обичай/ и случайност/ Случай/ - фактът, че съдбата може да се променя, доказва ,,произволния’’ й характер. Обръщам внимание на този факт, доколкото традиционно се приема, че съдбата изключва случайното и се затваря в рамките на необходимото, неизбежното. В този ред на мисли, допълнителните, съ-пътстващи тази промяна, негации демонстрират именно наличието на компонента ,,случайност’’. Разбира се, тук понятието ,,случайност’’ не е в традиционния си смисъл на нещо ,,извън контрол, без умисъл и рядко срещащо се’’, а в Аристотеловия смисъл, т.е. като паралелното, съ-пътстващото онова, което предварително сме запланували и явяващо се вторична причина. Ако трябва да бъда по-точен, този тип случайност Аристотел определя като ,,самопроизволност’’, която за разлика от външно проявената случайност, има вътрешен, структуроопределящ характер и се родее с…необходимостта, но е все пак с-луч-айност, в качеството си на нещо, съ-пътстващо главната причина на ставащото, мотивирано не от нас субективно, а от самата ,,природа’’ на битието. Ето как обяснява това положение авторът: Най-вече обаче следва да отличаваме самопроизволността от случайното в протичащото ,,по природа'': когато нещо се случва въпреки природата, тогава ние казваме, че е станало не случайно, а по-скоро самопроизволно. Тази самопроизволност обаче е друга: ако в другите случаи причината е отвън, тук тя е вътрешна.''

Нека илюстрирам това, опирайки се на филма: Ивън иска да коригира миналото, съдбата, за да направи всички близки и приятели щастливи. Иначе казано, той желае да изчисти съдбата от негативното и нещастието. Това е главната причина за подетата от него промяна.

Доколкото обаче той тръгва срещу ,,природата’’ на съдбата, в качеството й на единство на щастие и нещастие, на добро и зло, съдбата ,,реагира’’ компенсаторно на това чрез куп негативни изненади – ту майка му се разболява от рак, ту той самият остава без крайници, ту любимата му Кейли се самоубива и пр.

Точно тези негативни изненади на съдбата са израз на самопроизволността, т.е. на онази вътрешна, вторична причина, задвижена от случилата се против природата й главна причина и имаща за цел да възстанови единството на щастие и нещастие, т.е. на естествената подредба на съдбата. Ненапразно Ивън проумява, че ,,придърпвайки’’ уж само доброто, на практика той ,,придърпва’’ косвено, неумишлено и злото.

Когато отидем на кино и срещнем приятел, срещата е пример за една външна случайност, за разлика от гореспоменатата, доколкото тя не е структуроопределяща, по отношение на главното събитие – отиването на кино – без нея или с нея, главното събитие е факт.

Предвид гореизложеното, филмът чудесно разкрива ,,хлъзгавината’’ на понятията добро и зло, дяволската връзка помежду им, белязана от един изключително тънък баланс, който ние сме принудени да съблюдаваме при своите постъпки и действие, за да избегнем евентуалната лавина от неприятни изненади. В този ред на мисли, това един филм-урок, филм-предупреждение.

Защото наистина ,,дори полъхът от крилете на пеперуда в Ню Йорк може да бъде почувстван като тайфун в Япония’’.

Нагоре

Предишен постинг

Българските медии: послушен пудел или ,,будно око''?

Автор: lion1234 Категория: Други
Прочетен: 76 Коментари: 16 Гласове:

8

Тагове: съдба, игра

В хоризонта на преживяването

ИНТЕРЕСНИ СЪВПАДЕНИЯ

Наскоро гледах ,,Нострадамус. 2012’’. По странни стечения на обстоятелствата, малко по-късно същата вечер Венета Райкова представи I част на документалния филм за Ванга. Направо имах усещането, че Нострадамус е ,,повикал’’ Ванга.

Миналата седмица се връщам рано сутринта от работа и с досада установявам, че съм си забравил ключа в квартирата – за шест години това ми се случва за първи път! Нейсе, съквартирантите ми отключиха. Малко по-късно се насочих към килера и взех да си изпържа три яйца за закуска. По пътя към кухнята неволно изтървах едно от яйцата и то елегантно се пльосна на пода.

По дяволите, рекох си, що за шантав ден е днес? Оказа се, че ,,шантавият’’ ден е 25 октомри – денят, в който точно преди две години на тази дата сутринта по същото време / около 9 и нещо, а тук в UK – 7 и нещо/ се спомина баща ми.

Естествено, закуската ,,отлетя’’ и се потопих в спомените, примесени с чувството за вина, вината, че ключът и яйцето трябваше да ме измъкнат отвъд автоматизма на всекидневието и да ме ,,срещнат’’ в спомена с човека, напуснал завинаги ,,тукашния’’ свят.

И като за капак, сядайки зад компютъра впоследствие, се натъквам на постинга на съблогърката compassion, под заглавие…Memento mori! За миг онемях, сякаш някой ме бе тряснал с чук по главата. След прочитането на великолепния постинг в рояка от впечатления, като някакъв своеобразен лайтмотив в съзнанието ми кънтеше въпросният призив:,,Помни смъртта! Помни смъртта и не позволявай на всекидневието да те приспива!’’

Опитах се да събера мислите си около странните съвпадения – нямах отговор дали последните бяха умишлено ,,срещнати’’ или не. Може би отговорът го дава споменатата по-горе пророчица с откровението си, че ,,и живи, и мъртви, и новородени и неродени сме се хванали на хорото’’, цитирам по памет.

Отговаря и Платон, определяйки съществуването като ,,припомняне’’, ,,спомен’’. Така или иначе, ,,танцът’’ между живота и смъртта е факт, преодопределящ битийното ни ,,номадство’’ на ин-зистиращи и ек-зистиращи едновременно. И тъй като често забравяме за статута си на ,,номади’’, може би тъкмо въпросните удивителни съвпадения на случки са призвани да ни измъкват от забравата и да ни връщат към автентичното битие.

АЛЪШ-ВЕРИШ НА НАЙ-ВИСОКО НИВО

Ванга споделя, че Бог много е взел от нея, но пък Му благодари, че й дал много повече. Сещам се и за споменатия по-горе Нострадамус, който редом с пророческата си дарба, е носел и епилепсията. Историята изобилства с примери на съжителство между гениалността и болестта. Може би с основание душевноболният Ницше заключава, че ,,здравият човек не може да бъде психолог’’.

Честно казано, това ми намирисва на един алъш-вериш на най-високо ниво: искаш да бъдеш гений, ок, но се готви да превъртиш. В един по-мек вариант ситуацията ми напомня на практиката преди 10-ти/ ах, тоя 10-ти!/, когато редом с някой бестселър ти пробутваха да закупиш и някакъв боклук, готов директно за хартиената фабрика в Белово.

И тук опираме до цената на истината/ но не на оная по ,,Нова’’/, а за знанието, като цяло. Искаме да знаем всичко, цялата истина, а готови ли сме да понесем тази истина? Готови ли сме да преживеем онова, което са преживели споменатите по-горе? Дали бихме понесли, примерно, апокалиптичните картини, изплували от дълбините на бъдещето?

И в този ред на мисли, дали гениите са избраници, или по-скоро ,,говорители по неволя’’, натоварени от Оня горе да ни съ-общават съкровените истини на битието?

КОГИТАЦИЯТА КАТО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Когитацията, както е известно, произлиза от лат. cogito, което обикновено превеждат като ,,мисля’’. В тази връзка, когитацията се възприема най-вече като мисловен акт. В същото време се игнорира етимологията на cogito, която буквално означава ,,събирам’’. Този факт е причина за множество спорове, погрешни тълкувания и разминавания, относно реалната същност на когитацията, защото в действителност тя е не само мисловен акт, а ,,сбор’’, цялостен мисловно-емоционален комплекс с битийно-екзистенциален статус, известен ни като ,,преживяване’’.

Предвид казаното по-горе, известната Декартова максима ,,Cogito ergo sum’’ придобива вече един по-широк смисъл, чийто прочит звучи образно по следния начин:,,Преживявам,/ разбирай: усещам, чувствам, възприемам, мисля/, следователно съществувам.’’

УДИВИТЕЛНИТЕ МЕТАМОРФИЗИ

НА ПРЕЖИВЯВАНЕТО

Връщайки се назад във времето, обикновено човек си спомня както за приятни, така и за недотам приятни случки и събития. Независимо от това, изключвайки крайно драматичните моменти от живота , съзнанието ни майсторски редуцира, притъпява и изглажда неприятните спомени от живота ни, в резултат на което нашето преживяване на миналото изкристализира като ,,доброто старо време’’, наситено не само с идилично-романтично-носталгични картини, не само с някакъв специфичен уют и ведра настроеност, но и със спомена за приятния вкус на отлетялото вече време.

Редом с това, нито настоящето, нито бъдещето не са ,,добри’’ – първото обикновено се преживява като нещо ,,сиво’’, ,,безвкусно’’, а последното - като ,,плашещо-мъгливо’’. Достатъчно е обаче и двете да преминат в зоната на миналото и ние автоматически забравяме за ,,кусурите’’ им и ги поставяме в графата:,,доброто старо време’’.

ПРЕЖИВЯВАНЕТО: НАЙ-СИГУРНИЯТ

ИЗТОЧНИК НА ПОЗНАНИЕ

Мога да проумея само онова, което съм преживял, гласи крилатата фраза, и не без основание. И въпреки че мнозина я приемат като очевидност, тя често бива игнорирана от т.нар. ,,знаещи’’, които в по-голямата си част залагат на книгите и на теоретичния опит, забравяйки, че цели вагони с книги не биха могли да дадат онова познание и истинност, които предоставя личното преживяване.

Всъщност ценността на преживяването е не само в битийно-екзистенциалния му статус, но и в гносеологическия му статус като (само)рефлексия и най-сигурен източник на познание.