Ах, тези членове!

ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН !





Членът на ПГ на РЗС М. Тагарински изненадващо напусна групата на съпартийците си и така сложи край на последната. Всъщност в самото напускане няма нищо изненадващо – г-н Тагарински открай време е известен с т.нар. си ,,политическо номадство’’. Изненадата е по-скоро в момента на акта - непосредствено след критиките на Яне Янев, по адрес на Първанов и ГЕРБ, дала основание на лидера на РЗС да се усъмни в поредното ,,активно мероприятие’’ на последната спрямо него и оглавяваната от него група. Подозренията на Янев се подсилиха най-вече след удивително точното ,,пророчество’’ на вътрешния министър г-н Цветанов за евентуални катаклизми в ПГ на РЗС.

Дали ще се окажат верни подозренията на г-н Янев, скоро ще се изясни. По – важното, според мен обаче, е нещо друго: от парламентарната трибуна ,,лудият’’ Янев се осмели да изрече открито две истини, гузно премълчавани от шикалкавещите ,,стари’’ десни партии в недоразумението, наречено ,,парламентарно мнозинство.’’

Първата истина: тандемът Борисов-Първанов е неоспорим факт. И като следствие от него: заканите на Бойко за безпомпромисна борба със затъналата в корупция Тройна коалиция окончателно се превърна в мит.

Втората истина: предвид агентурното си минало и в качеството си на проводник на руските, а не на българските, интереси в енергетиката, г-н Първанов действително няма необходимите морални качества да бъде Президент на страната.

В резултат, чрез критиките си към ГЕРБ лидерът на РЗС направи една сериозна заявка да бъде занапред опозиция и контрапункт на задаващия се откъм управляващите политически произвол. По този начин г-н Янев измести единствения досега опозиционер на управляващите – сдобрилия се вече с опонента си Президент – и замести дремещата все още ,,полууправляваща’’ Синя Коалиция. Е, тъжно е когато истините и критиките биват изричани от ,,луди’’, а не от нормални, но все пак е по-добре, че тези истини биват изричани.

И така, г-н Тагарински е вече независим, независими стават обаче и останалите 9 члена на подвъпросната ПГ на РЗС. Или както се казваше на времето – един за всички, всички за един!



СТРАННОТО СЪГЛАСУВАНЕ





Интересно по силата на кой член от Конституцията премиерът съгласува с Президента препращането на бившия ни посланик в САЩ към Солун, както и въпросите, касаещи ръководния състав на ДАНС? Откъде изведнъж се пръкна тази отзивчивост, за да не кажа сервилност, у премиера спрямо Президента?

Странно съгласуване! Знам, че в граматиката има съгласуване по род, число, време, но то няма нищо общо с горното. Като имам предвид кой реално стои зад Президента, все ми се струва, че въпорсното странно съгласуване е по-скоро по…Правец и… Кремъл, разбира се.





ГОРКАТА ГРАМАТИКА, ГОРКИЯТ ЕЗИК!



Като стана дума за граматика по-горе, се сетих, че пустите му членове разбуниха не само политическия, но и родния ни научен елит. Тук вече обект на нападки е не заклейменият член на ПГ на РЗЦ, а омразния за някои пълен член.

Та, видите ли, според някои, пълният член бил отживелица, бил логически абсолютно необоснован, излишен, следователно трябвало да бъде премахнат. Нещо повече, той ненужно затормозявал учащите се и бил едва ли не една от причините за тяхната неграмотност. Редом с това се чуха и гласове, че буквите Ю, Я и Щ също били ненужни и трябвало да бъдат премахнати. Преди време пък си спомням и за по-радикални призиви – да се откажем от екзотичната, будеща недоумение на запад кирилица и да приемем в унисон със западните ценности модерната днес латиница.

Да се чудиш и маеш! Е добре, махаме пълния член, махаме горните букви, преминаваме към латиницата и, хоп – ставаме стопроцентови европейци! Това, че определени малограмотни среди в публичното пространство, водени от културно-политическата конюнктура/ хегемонията на англоговорящите и нета/, лелеят да опростят езика до нивото на една лингвочалга, загърбвайки изцяло утвтрдения правопис, е напълно разбираемо. Тревожното е, че част от предлаганите по-горе редакции са инициатива на уж вещи във филологията и езикознанието среди!?

На тях ли следва да се напомня, че пълният член има конкретна, ясно мотивирана логико-граматическа функция, отграничаваща подлога от допълнението и мотивираща логически присъствието му; че да премахнеш типичната българска буква Щ, плод на изконния старобългаски дифтонг tj / ср., svetja – свещ/, означава до голяма степен да обезличиш българския; че е изключително опасно една консервативна общо взето система, каквато е езикът, да се превръща в жертва на поредната популистка прищявка; че освен ,,средство за общуване’’, всеки език е и своеобразен ,,обществен договор’’ между говорящите го, чието пренебрегване води до изключително плачевни последици – неграмотност, безкултурие, изостаналост и пр.

Далеч съм от мисълта, естествено, че едва ли не даден език е някаква свещена крава. Всеки език търпи промени и развитие, но нека последните бъдат логически и функционално мотивирани, а не просто плод на дадена конюнктура или мода.

Ах, тези членове: от пОдлога правят подлОга, но на някои това не им пука!

Ефектът на пеперудата или: играта със съдбата

Обикновено съдбата си играе с нас, въвличайки ни в своите произволни сценарии, вариращи между парадоксалното, комичното и трагичното. Във великолепния си филм ,,Ефектът на пеперудата’’ обаче, авторите/ Е. Брес, Дж. Гръбър /ни представят обратния вариант, при който на мушката се оказва самата съдба, превърнала се в налудничава играчка в ръцете на централния персонаж.

Сигурен съм, че всеки от нас би желал да върне лентата на времето назад и да коригира някои свои постъпки и действия в миналото или най-общо казано да превърне веднъж вече станалото в нестанало, подобно на върнатата назад към първоначалния си кадър кинолента.

И ако в реала подобна изкусителна идея си остава една неосъщестим блян, то във въпросния филм тя става факт – страдащият от пермантни загуби на паметта Ивън успява да се върне назад във времето чрез дневниците си и да превърне станалото в нестанало. За жалост, обаче, тази корекция бива съ-пътствувана от редица негативни усложнения, изискващи нови и нови корекции: така, напр., помагайки на баща си, изведнъж жертва се оказва майка му; в опита си да спаси майка си, потърпевша се оказва приятелката му.

В разултат, колкото и да се старае, подобно на един княз Мишкин, да огрее навсякъде и да ощастливи всички, дяволитата съдба винаги му отвръща за всяка своя корекция с по някоя странична компенсаторна

негация. В крайна сметка, доведеният до полуда от ,,съдбовните’’ си интерпретации герой осъзнава, че случилото се веднъж е всъщност най-доброто от всичко възможно, доколкото опитът му показва, че всеки aкт на промяна на съдбата носи повече усложнения и нещастия, отколкото позитиви.

Тъкмо този момент, за мен лично, е ключов по няколко причини. От една страна, той доказва, че битийната подредба на ставащото, позната ни като ,,съдба’’, има някаква своя дълбока, вътрешна ,,логика’’ и ,,етика’’, на които ние следва да се доверим, колкото и да е трудно това. Вярно е, че тази ,,подредба’’ често бива възприемана от нас едва ли не като един зловещ, невъобразимо несправедлив Произвол, но ето че авторите на филма ни илюстрират недвусмислено и чрез героя си, и чрез филма като цяло, че станалото веднъж може само по себе си да не е стока, но все пак е най-доброто, сравнено с отрупаните му от усложнения и допълнителни негации корекции.

От друга страна, филмът ни илюстрира двойнствената битийна структура на съдбата като единство на необходимост/ Обичай/ и случайност/ Случай/ - фактът, че съдбата може да се променя, доказва ,,произволния’’ й характер. Обръщам внимание на този факт, доколкото традиционно се приема, че съдбата изключва случайното и се затваря в рамките на необходимото, неизбежното. В този ред на мисли, допълнителните, съ-пътстващи тази промяна, негации демонстрират именно наличието на компонента ,,случайност’’. Разбира се, тук понятието ,,случайност’’ не е в традиционния си смисъл на нещо ,,извън контрол, без умисъл и рядко срещащо се’’, а в Аристотеловия смисъл, т.е. като паралелното, съ-пътстващото онова, което предварително сме запланували и явяващо се вторична причина. Ако трябва да бъда по-точен, този тип случайност Аристотел определя като ,,самопроизволност’’, която за разлика от външно проявената случайност, има вътрешен, структуроопределящ характер и се родее с…необходимостта, но е все пак с-луч-айност, в качеството си на нещо, съ-пътстващо главната причина на ставащото, мотивирано не от нас субективно, а от самата ,,природа’’ на битието. Ето как обяснява това положение авторът: Най-вече обаче следва да отличаваме самопроизволността от случайното в протичащото ,,по природа'': когато нещо се случва въпреки природата, тогава ние казваме, че е станало не случайно, а по-скоро самопроизволно. Тази самопроизволност обаче е друга: ако в другите случаи причината е отвън, тук тя е вътрешна.''

Нека илюстрирам това, опирайки се на филма: Ивън иска да коригира миналото, съдбата, за да направи всички близки и приятели щастливи. Иначе казано, той желае да изчисти съдбата от негативното и нещастието. Това е главната причина за подетата от него промяна.

Доколкото обаче той тръгва срещу ,,природата’’ на съдбата, в качеството й на единство на щастие и нещастие, на добро и зло, съдбата ,,реагира’’ компенсаторно на това чрез куп негативни изненади – ту майка му се разболява от рак, ту той самият остава без крайници, ту любимата му Кейли се самоубива и пр.

Точно тези негативни изненади на съдбата са израз на самопроизволността, т.е. на онази вътрешна, вторична причина, задвижена от случилата се против природата й главна причина и имаща за цел да възстанови единството на щастие и нещастие, т.е. на естествената подредба на съдбата. Ненапразно Ивън проумява, че ,,придърпвайки’’ уж само доброто, на практика той ,,придърпва’’ косвено, неумишлено и злото.

Когато отидем на кино и срещнем приятел, срещата е пример за една външна случайност, за разлика от гореспоменатата, доколкото тя не е структуроопределяща, по отношение на главното събитие – отиването на кино – без нея или с нея, главното събитие е факт.

Предвид гореизложеното, филмът чудесно разкрива ,,хлъзгавината’’ на понятията добро и зло, дяволската връзка помежду им, белязана от един изключително тънък баланс, който ние сме принудени да съблюдаваме при своите постъпки и действие, за да избегнем евентуалната лавина от неприятни изненади. В този ред на мисли, това един филм-урок, филм-предупреждение.

Защото наистина ,,дори полъхът от крилете на пеперуда в Ню Йорк може да бъде почувстван като тайфун в Япония’’.

Нагоре

Предишен постинг

Българските медии: послушен пудел или ,,будно око''?

Автор: lion1234 Категория: Други
Прочетен: 76 Коментари: 16 Гласове:

8

Тагове: съдба, игра

В хоризонта на преживяването

ИНТЕРЕСНИ СЪВПАДЕНИЯ

Наскоро гледах ,,Нострадамус. 2012’’. По странни стечения на обстоятелствата, малко по-късно същата вечер Венета Райкова представи I част на документалния филм за Ванга. Направо имах усещането, че Нострадамус е ,,повикал’’ Ванга.

Миналата седмица се връщам рано сутринта от работа и с досада установявам, че съм си забравил ключа в квартирата – за шест години това ми се случва за първи път! Нейсе, съквартирантите ми отключиха. Малко по-късно се насочих към килера и взех да си изпържа три яйца за закуска. По пътя към кухнята неволно изтървах едно от яйцата и то елегантно се пльосна на пода.

По дяволите, рекох си, що за шантав ден е днес? Оказа се, че ,,шантавият’’ ден е 25 октомри – денят, в който точно преди две години на тази дата сутринта по същото време / около 9 и нещо, а тук в UK – 7 и нещо/ се спомина баща ми.

Естествено, закуската ,,отлетя’’ и се потопих в спомените, примесени с чувството за вина, вината, че ключът и яйцето трябваше да ме измъкнат отвъд автоматизма на всекидневието и да ме ,,срещнат’’ в спомена с човека, напуснал завинаги ,,тукашния’’ свят.

И като за капак, сядайки зад компютъра впоследствие, се натъквам на постинга на съблогърката compassion, под заглавие…Memento mori! За миг онемях, сякаш някой ме бе тряснал с чук по главата. След прочитането на великолепния постинг в рояка от впечатления, като някакъв своеобразен лайтмотив в съзнанието ми кънтеше въпросният призив:,,Помни смъртта! Помни смъртта и не позволявай на всекидневието да те приспива!’’

Опитах се да събера мислите си около странните съвпадения – нямах отговор дали последните бяха умишлено ,,срещнати’’ или не. Може би отговорът го дава споменатата по-горе пророчица с откровението си, че ,,и живи, и мъртви, и новородени и неродени сме се хванали на хорото’’, цитирам по памет.

Отговаря и Платон, определяйки съществуването като ,,припомняне’’, ,,спомен’’. Така или иначе, ,,танцът’’ между живота и смъртта е факт, преодопределящ битийното ни ,,номадство’’ на ин-зистиращи и ек-зистиращи едновременно. И тъй като често забравяме за статута си на ,,номади’’, може би тъкмо въпросните удивителни съвпадения на случки са призвани да ни измъкват от забравата и да ни връщат към автентичното битие.

АЛЪШ-ВЕРИШ НА НАЙ-ВИСОКО НИВО

Ванга споделя, че Бог много е взел от нея, но пък Му благодари, че й дал много повече. Сещам се и за споменатия по-горе Нострадамус, който редом с пророческата си дарба, е носел и епилепсията. Историята изобилства с примери на съжителство между гениалността и болестта. Може би с основание душевноболният Ницше заключава, че ,,здравият човек не може да бъде психолог’’.

Честно казано, това ми намирисва на един алъш-вериш на най-високо ниво: искаш да бъдеш гений, ок, но се готви да превъртиш. В един по-мек вариант ситуацията ми напомня на практиката преди 10-ти/ ах, тоя 10-ти!/, когато редом с някой бестселър ти пробутваха да закупиш и някакъв боклук, готов директно за хартиената фабрика в Белово.

И тук опираме до цената на истината/ но не на оная по ,,Нова’’/, а за знанието, като цяло. Искаме да знаем всичко, цялата истина, а готови ли сме да понесем тази истина? Готови ли сме да преживеем онова, което са преживели споменатите по-горе? Дали бихме понесли, примерно, апокалиптичните картини, изплували от дълбините на бъдещето?

И в този ред на мисли, дали гениите са избраници, или по-скоро ,,говорители по неволя’’, натоварени от Оня горе да ни съ-общават съкровените истини на битието?

КОГИТАЦИЯТА КАТО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Когитацията, както е известно, произлиза от лат. cogito, което обикновено превеждат като ,,мисля’’. В тази връзка, когитацията се възприема най-вече като мисловен акт. В същото време се игнорира етимологията на cogito, която буквално означава ,,събирам’’. Този факт е причина за множество спорове, погрешни тълкувания и разминавания, относно реалната същност на когитацията, защото в действителност тя е не само мисловен акт, а ,,сбор’’, цялостен мисловно-емоционален комплекс с битийно-екзистенциален статус, известен ни като ,,преживяване’’.

Предвид казаното по-горе, известната Декартова максима ,,Cogito ergo sum’’ придобива вече един по-широк смисъл, чийто прочит звучи образно по следния начин:,,Преживявам,/ разбирай: усещам, чувствам, възприемам, мисля/, следователно съществувам.’’

УДИВИТЕЛНИТЕ МЕТАМОРФИЗИ

НА ПРЕЖИВЯВАНЕТО

Връщайки се назад във времето, обикновено човек си спомня както за приятни, така и за недотам приятни случки и събития. Независимо от това, изключвайки крайно драматичните моменти от живота , съзнанието ни майсторски редуцира, притъпява и изглажда неприятните спомени от живота ни, в резултат на което нашето преживяване на миналото изкристализира като ,,доброто старо време’’, наситено не само с идилично-романтично-носталгични картини, не само с някакъв специфичен уют и ведра настроеност, но и със спомена за приятния вкус на отлетялото вече време.

Редом с това, нито настоящето, нито бъдещето не са ,,добри’’ – първото обикновено се преживява като нещо ,,сиво’’, ,,безвкусно’’, а последното - като ,,плашещо-мъгливо’’. Достатъчно е обаче и двете да преминат в зоната на миналото и ние автоматически забравяме за ,,кусурите’’ им и ги поставяме в графата:,,доброто старо време’’.

ПРЕЖИВЯВАНЕТО: НАЙ-СИГУРНИЯТ

ИЗТОЧНИК НА ПОЗНАНИЕ

Мога да проумея само онова, което съм преживял, гласи крилатата фраза, и не без основание. И въпреки че мнозина я приемат като очевидност, тя често бива игнорирана от т.нар. ,,знаещи’’, които в по-голямата си част залагат на книгите и на теоретичния опит, забравяйки, че цели вагони с книги не биха могли да дадат онова познание и истинност, които предоставя личното преживяване.

Всъщност ценността на преживяването е не само в битийно-екзистенциалния му статус, но и в гносеологическия му статус като (само)рефлексия и най-сигурен източник на познание.

Политическият цирк вдясно

КЪСАТА ПОЛИТИЧЕСКА ПАМЕТ

Покрай патриотичнитe циркове в Рибново, Славяново, а напоследък – и в Пловдив, тези дни станахме свидетели и на един трогателен политически цирк вдясно. След мъчителни, горещи дискусии и умувания ,,за’’ и ,,против’’, ДСБ и СДС окончателно капитулираха чрез решението си да не издигат самостоятелна кандидатура за кмет на столицата и да подкрепят герберката Й. Фандъкова.

,, Защо им е на най-ревностните седесари и костовисти да подкрепят Фандъкова? –пита Миглена Славова на страниците на в. ,,Новинар - Та тя е от партията, която само преди три години Иван Костов заклеймяваше при всеки възможен повод. Партията, която отне дясното на десните. Партията, която открадна избирателите, демократично мислещите, хората от площадите. Истинска усмивка предизвика намерението на СДС и ДСБ отсега да се захванат с изборите - местни и президентски, през 2011 г. Сякаш знаят какво ще се е случило с тях дотогава. Дали ще ги има? Колко ще тежи думата им? Кой ще иска да се кандидатира с тяхната регистрация?’’ /Довиждане ,,стара десница’’, здравей, ГЕРБ, ,,Новинар’’, 13.10.09, Миглена Славова/

И аз се питам за какво е тази подкрепа, и то ,,безрезервна’’, по думите на г-н Бориславов, шефа на столичната синя организация и на г-н Петров, зам.-председателя на СДС, защото и двамата декларираха тези дни, че в преговорите и готвеното споразумение между ГЕРБ, ДСБ и СДС/ въобще не е ставало дума за никакви постове и пазарлъци? За какви ,,преговори’’ и ,,споразумения’’ става дума тогава? Отговорът поднася г-н Бориславов пред в. ,,Капитал”:,, Той уточни, че по време на заседанието членовете на областното ръководство са обсъдили проекта за споразумение между ГЕРБ, СДС и ДСБ за съвместно участие на частичните кметски избори следващия месец. Бориславов обаче не пожела да каже какво съдържа документа. Само уточни, че в него има ангажименти на партньорите по конкретни политики, но не и за постове в столичното кметство.’’/,,СДС-София подкрепи кандидатурата на Йорданка Фандъкова за кмет’’, Капитал, 12 октомври, Велина Господинова/.

Та така, хората са обсъждали ,,конкретни политики’’, а не постове, макар че въпросната авторка допълва в същата статия по-долу, че ,, по неофициална информация от "Синята коалиция" преговарят за две зам.-кметски места срещу подкрепата си за Фандъкова’’.

Пита се: кому са нужни тези въртележки и подмолни игрички, като и на децата е ясно, че партньорите на ГЕРБ биха получили евентуални постове, само и единствено по волята на ,,силния мъж на деня’’, че автократичният Борисов нееднократно е демонстрирал, че пред него не минават ни преговори, ни споразумения?

Когато Синята коалиция даде подкрепата си за кабинета ,,Борисов’’ при откриването на 41-то НС, тя декларира, че го прави в името на антикризисните мерки, които трябва да бъдат взети, на актуализацията на бюджета и на възстановяването на доверието на ЕС.

Да сте видяли до този момент някакви ефективни антикризисни мерки? Въпреки това, ръководството на Синята коалиция отново подари подкрепата си за ГЕРБ, пряко волята на голяма част от членовете, гласоподавателите и симпатизантите си.

ПОЛИТИЧЕСКАТА АСИМИЛАЦИЯ

НА СИНЯТА КОАЛИЦИЯ

Т. нар. ,,споразумение’’ между ГЕРБ, ДСБ и СДС е вече факт. С него се постави и началото на един нов феномен в политическото ни битие: доброволната политическа асимилация. И тук въобще не съм съгласен с Миглена Славова, че ГЕРБ ,,отнела дясното от десните’’, напротив: тъкмо ДСБ и СДС доброволно се подложиха на асимилация, уподобявайки се чрез подкрепата си за ГЕРБ с последната. За сметка на това напълно споделям казаното от нея на финала на въпросната статия:,, За три избора за година тенденциите вдясно са ясни. Старите си отиват, идват младите. Ако СДС и ДСБ продължават да губят избори, или по-лошо - от страх да не останат на края на опашката подкрепят силния на деня, съвсем скоро ще им кажем: Довиждане "стара десница", здравей ГЕРБ!’’ Впрочем, за обезличаването и ,,смъртта’’ на ,,старото дясно’’ писах още преди три месеца в едноименния си постинг. И ако тогава се тревожех не толкова за отиващото си старо дясно, колкото за неясното съдържание на ,,новото дясно’’, то днес, когато последното придобива все по-ясни и ясни очертания, тръпки ме побиват, осъзнавайки с какво всъщност се уподобява Синята коалиция!

КВАРТЕТ ЗА ЧУДО И ПРИКАЗ!

Оказа се, че триото ГЕРБ, ДСБ и СДС ще бъде подсилено от невероятните ,,джентълмени’’, в лицето на Атака, защото, според В. Сидеров, ,,само така ще има смазваща победа над кандидата на БСП’’. Честно казано, ,,акцията’’ на Сидеров ми напомня на приказката за ваденето на нож на умряло куче, но човекът е декларирал 100-процентовата си ,,безрезервна’’, ,,джентълменска’’ подкрепа за ГЕРБ и ентусиазмът му е напълно разбираем. Под въпрос остава обаче как ще се чувстват от Синята коалиция, озовали се в един отбор с Атака!? И въобще ли не ги смущава ,,топлата връзка’’ между Борисов и Сидеров, респективно – между ГЕРБ и Атака?

Едно от нещата, които високо съм ценял в старата десница, е било дистанцията й от национализма, шовинизма и балонната риторика. И ако ДСБ имаше в началото един период на леко залитане към национализма, но проумя навреме, че няма как да изяде хляба на Атака, то СДС пък специално винаги е била на дистанция от последния. Ето обаче, че сега и двете се оказаха в един отбор с Атака, а определено мястото им, по мое мнение, не е там.

На фона на този причудлив квартет, кандидатурата нашия уважаван съблогър г-н Дечев за кмет на София определено се очертава като остров на спасението от ,,розовите серии’’, кресливите патриоти и ,,мъжкарите’’ на дребно, обединени в комичното недоразумение, наречено ,,парламентарно мнозинство’’.

ПАРЛАМЕНТАРНОТО МНОЗИНСТВО:

НИ РАК, НИ РИБА

Този нов специалитет в настоящата ни парламентарна практика до голяма степен предопредели, според мен, по-нататъшното обезличаване на Синята коалиция. Защото какво означава да си нито към управляващите, нито към опозицията? Едно към едно това означава да бъдеш Никой, да бъдеш просто фон на управляващите. В интерес на истината, отдясно вече се наблюдава едно обнадеждаващо критично раздвижване: Костов на няколко пъти вече отправи своите основателни критики и опасения, относно бюджета и антикризисните мерки, но те минаха по-скоро като една ,,дружеска’’ критика, като един ,,приятелски’’ огън. В същото време, много по-сериозна бе критиката му, относно проектозакона за ДАНС и МВР и доказателство за това бе гневната реакция на ,,джентълмена’’ и ,,бодигард’’ на парламентарното мнозинство, В. Сидеров, призоваващ Костов и Янев да заемат местата си в редиците на опозицията.

МАТЕМАТИКА ИЛИ ДОВЕРИЕ

И като стана дума за Янев, добре би било Костов и Димитров да последват примера му и извън парламента, издигайки своя кандидатура за частичните избори за кмет на София, защото така биха излязли от пагубната анонимност, обричаща ги на асимилация, обезличаване и изчезване. Биха заздравили и твърде разклатеното доверие сред членовете, избирателите и симпатизантите си, като една добра основа за бъдещите редовни местни избори. За жалост, при тях победи ,,математиката’’ и социологията, един вид: ,,безсмислено е да издигаме кандидат, който не го хваща калема’’. Да, но по същата тази логика, няма смисъл да живеем- защото живеенето си едно ,,явяване на избори’’ - след като един ден ще умрем, т.е. ще претърпим поражение.

Тази логика обаче не е моята логика: за мен и животът, и смъртта са върховна възможност за всеки от нас да припознае и утвърди своето Лице, своето Аз.

Колкото до поражението, тук се сещам за достойния за уважение призив на Ст. Михайловски:

,,Напред! Макар към пораженье,

ако ще паднеш, прав падни!’’

Блогър-кмет? Интерсна авантюра!!!

С интерес следя оживената дискусия, посветена на идеята на група съблогъри за издигане на кандидатурата на уважаемия г-н Теодор Дечев за кмет на София. Редом с това, редовно следя материалите на известния ни съблогър и фактът, че още от създаването на блога си той фигурира в блогрола ми, говори сам по себе си за отношението ми към него.

Може би с основание всеки един от вас ще се запита, както и аз самият се бях запитал: какво би означавало издигането на кандидатура за кмет на София, с подкрепата на блог-общността? Ето и един от отговорите на г-н Дечев, отговор, който до голяма степен ме мотивира да прегърна тази оригинална идея:

,,Кандидатурата на блогърите ще представлява най-вероятно интуитивно търсене на кандидат, който да отговаря на елементарните изисквания за нормалност – като дееспособност и почтеност. Това ще бъде търсене, освободено от стандартните предразсъдъци за принадлежност към политическото „ляво” или „дясно”. Последното обаче съвсем не значи, че зад избора на блогърите няма да стои определена, при това доста ясна идейна и критериална подложка’’.

Спирам дотук, за да предоставя възможността на всички желаещи да се запознаят ,,от извора’’ с цялата дискусия по тази интересна авантюра и да споделят своите мнения, предложения и коментари на следните линкове:

http://teodordetchev.blog.bg/politika/2009/08/27/za-blogyrskite-kandidaturi-za-kmetove.386671 както и / или във Фейсбук групата „Блогър за кмет на София” - http://www.facebook.com/group.php?gid=126205608521&ref=mf

Ето и допълнителни линкове към темата:

Блогът на „Куромур” - Йосиф Йосифов – „Сливи за смет или блогър за кмет? – това е въпроса” (http://kuromur.blog.bg/nauka/2009/08/21/slivi-za-smet-ili-blogyr-za-kmet-tova-e-vyprosa.383514 ) – постингът, който откри дискусията;
Блогът на Тодор Райков – „Блогър за кмет? Защо пък не?” (http://raykov.blog.bg/politika/2009/08/22/blogyr-za-kmet-zashto-pyk-ne-22-08-09.384095 ) - коментари за Теодор Дечев с голяма колекция линкове към източници;
Блогът на Теодор Иванов – „Кой е Теодор Дечев и има ли той почва в София?” (http://kobata.blog.bg/politika/2009/08/23/koi-e-teodor-dechev-i-ima-li-toi-pochva-v-sofiia.384792 ) - представена кратка биография на Теодор Дечев.

Текстът „За блогърските кандидатури за кметове” в блога на Теодор Дечев (http://teodordetchev.blog.bg/politika/2009/08/27/za-blogyrskite-kandidaturi-za-kmetove.386671 ) в който е дадена позиция по идеята за излъчване на кандидат – кмет от блогосферата.

Интервю на Георги Коритаров с Теодор Дечев – „Блогосферата е по-скоро спирачка за политическия популизъм” (http://koritarovonline.hostzi.com/?p=475 ) в блога на журналиста – „Коритаров он-лайн”.
Дискусия по въпроса във форума „Де зората” (http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,1035.0.html ), стопанисван от Милен Радев.
Мнението на младия и безумно талантлив журналист Петър Добрев (http://petyr.blogspot.com/2009/09/blog-post.html ) в блога му „За българските работи”.
Обявената подкрепа от страна на Ангел Грънчаров (http://aig-humanus.blogspot.com/2009/08/blog-post_28.html )

Фейсбук групата „Блогър за кмет на София” - http://www.facebook.com/group.php?gid=126205608521&ref=mf
Фейсбук профилът на Теодор Дечев - http://www.facebook.com/group.php?gid=126205608521&ref=mf#/teodor.detchev?ref=profile

Наслука, г-н Дечев!

По следите на...намереното време

РАЗМИНАВАНЕТО

По самата си природа човек е консервативен. Този консерватизъм е толкова силен, че свикнали с определен набор от вещи и обстоятелства – дрехи, лаптоп, кола, дом, месторабота, местоживеене, ние за нищо на света не сме склонни да прегърнем една евентуална промяна и раздяла с изброените по-горе наличности.

С редки изключения, касаещи определени незначителни промени, тази вътрешна потребност у повечето хора бива удовлетворена от Случая. В резултат, мнозина биват ,,пощадени’’, т.е. оставени в света на любимите си наличности, щастливи в уюта на ,,едното и същото’’.

Има обаче и една друга група ,,консерватори’’, на които Случаят отказва гореспоменатата привилегия и ги захвърля в един низ от непрестанни промени. Заставени да тръгнат срещу самата си природа, тези хора преживяват драматично срещата с другото, различното. Тази среща оставя у тях един стипчив вкус, подобен на оня, който усещаме при отхапването на неузряла дюля или мушмула. В такива мигове имаш чувството, че някой ,,отгоре’’, сякаш нарочно, умишлено, напук ти се подиграва едва ли не, разтягайки те между крещящия за своето тъждество аз и връхлитащите те, абсолютно неканени, една след друга срещи с различието.

Тъкмо в този сблъсък между твоята същност, твоето аз, това, което си, т.е. Обичаят и ставащото около теб, онова, което не си, т.е. Случаят, е усещането за Произвол. В стремежа си да преодолеят въпросния сблъсък едни гласуват доверие на коварния Случай и се втурват в потока от случки и събития, докато други, усъмнили се в ценността на последния, се впускат към един друг поток, лишен от външни събития, но пък изпълнен с вълнуващи преживявания – потока на съзнанието.

ХОРАТА НА СЛУЧАЯ И ХОРАТА НА ОБИЧАЯ

Както вече споменах, водени от идеята да бъдат ,,в крак с времето’’, мнозина остават в плен на събитийния поток, запълващ външното физическо време, като същевременно забравят, че редом с последното съществува и едно друго, вътрешно време, чийто ,,пълнеж’’ се явяват нашите представи, възприятия, фантазии, спомени, копнежи, надежди, очаквания или най-общо казано – нашите преживявания.

Условно нарекох тази група хора на Случая, доколкото тяхната основна настроеност/ интенция/ е по посока на ставането/ случването/. Те самите пък определят себе си като ,,живеещи’’, тъкмо поради факта, че са ,,в крак с времето’’, че са ,,в час’’, че животът за тях е случващото се около нас, а не преживяванията ни, за разлика от всички останали, които за тях просто ,,съществуват’’, тъй като при тях нищо не се случва.

Дадено събитие се случва и отминава. След него остава споменът. Той обаче в съзнанието на ,,живеещите’’ е една суха статистика, гола хронология, прочетен вестник. Затова взорът им се насочва към следващото събитие, защото за тях най-важно е нещо да става, да се случва, за да им бъде интересно. Нищо-не-ставането, оставането насаме със себе си, със собствените си преживявания за тях е една огромна скука, дори ужасно наказание. Трудно ще видите ,,живеещите’’ уединени, замислени, угрижени. Това не е техният начин на живот, защото те са обикновено хора енергични, действени, преследващи настървено новото, актуалното.

Завихрени във водовъртежа на събитията обаче, хората на Случая попадат неусетно в капана на последния, тъй като разгръщащите му се произволни сценарии често са в разрез с първоначалните им представи и очаквания. И тогава изведнъж настъпва усещането за безсмислие, за изгубено време, за разпиляна енергия и липса на самоидентичност.

В противовес на тази група са хората на Обичая или както ги наричам за по-кратко - ,,обичащите’’. За разлика от ,,живеещите’’, ,,обичащите’’ акцентират не толкова върху случващото се, колкото върху преживяванията, свързани със случилото се. Всички случки и събития в живота им биват пречупвани от тях, през призмата на личните им преживявания. В този ред на мисли, те никога не се оставят да бъдат подвластни на ставащото, с оглед на вътрешната си хармония/ физически те просто няма как да избегнат онищостяващото въздействие на времевия поток/. Така, напр., ако даден негативен развой на събитията би смазал психически хората на Случая, то тази негация по никакъв начин не би нарушила вътрешната хармония на ,,обичащите’’, предвид вътрешната им увереност в самите себе си, не позволяваща по никакъв начин победата на ,,екстериора’’ над ,,интериора’’. Нещо повече, ,,обичащите’’ не се и нуждаят на всяка цена от случки и събития – за тях е удоволствие и да бъдат сами, уединени със своите мисли, копнежи, спомени. Ставащото вън от тях просто допълнително обогатява вътрешния им свят и им помага да преоткриват отново и отново своето вътрешно, качествено време на същностите, смислите и ценностите, в отличие от празното, количествено, физическо време.

Тук неволно изплува един парадокс: дали ,,живеещите’’ наистина са такива или са просто пребиваващи и не са ли истински живеещи тъкмо ,,обичащите’’?

ФЕНОМЕНОЛОГИЧЕСКОТО/ ВЪТРЕШНО/ ВРЕМЕ

НА ХУСЕРЛ

В своята ,,Феноменология на съзнанието за вътрешно време’’ Е. Хусерл/ 1859-1938/ изключва изцяло заобикалящия ни свят, а с него и потока на обективното/ физическо/ време, съсредоточавайки се върху анализа на вътрешното съзнание-време, т.е. на продължителността на преживяването и на фазите му на протичане. Интересът на автора е продиктуван от факта, че в това вътрешно съзнание-време се конституират не само всички времеви и невремеви обекти, но и самото обективно/ външно/ време.

Всяко съзнание, като непрестанен поток от преживявания, разполага със своя времева структура. Начална позиция на съзнанието-време се явява точката Сега – актуалното настояще, която обаче не е дадена самостоятелно, а в хоризонта на миналото и настоящето. В този ред на мисли, всяка актуална фаза на преживяването носи ,,шлейф’’, ,,опашка’’ от бивши свои фази и е насочена в очакване на пред-стоящото/ бъдещето/. Редом с това, във времевия поток постоянно протичат модификации: точката Сега мигновено преминава във вече-не-Сега, а още-не-Сега заема мястото на Сега. Неизменна остава единствено формалната структура на потока: ретенция – Сега – протенция. Ретенцията/ лат. retentio – задържане/ е първичната памет, задържана в настоящето. В по-тесен смисъл това е мигновеното съзнание за току-що изтеклата фаза, живият, пресен спомен, носещ обаче вече в себе си ,,наследството на миналото’’, т.е. цялата поредица от отдалечаващи се в миналото моменти на актуалното Сега, което подобно на опашката на комета постепенно избледнява, губейки очертания и яснота. Протенцията/ лат. protentio/ пък е първичното очакване на бъдещето, на ,,готовото за случване настояще’’.

Хусерл чудесно илюстрира това положение чрез преживяването на един музикален тон: той е изсвирен, но продължава да ,,звучи’’ в главата ни. Това ,,звучене’’ във възприятието ни не е като физическото, а модифицирано, под формата на ,,пресен, жив спомен’’, постепенно избледняващ назад във миналото и ,,преотстъпващ’’ мястото си в очакване на следващия, ,,готов за случване’’ тон. Именно благодарение на тази способност на съзнанието да модифицира точката Сега по посока на задържането и очакването, ние сме в състояние да чуем не само даден музикален тон или фрагмент, но и дадена мелодия в цялост, като продължителност и последователност. И както в случая иманентното/ вътрешно/ време се явява необходимата връзка, обединяваща тоновете и фрагментите в цялостна мелодия, така по същия начин то е свързващото звено между всички преживявания на съзнанието.

Напускайки хоризонта на темпоралните преживявания, авторът насочва вниманието си към самото иманентно време, за да открие там ,,абсолютният темпорално-конститутивен поток на съзнанието’’, където Конституиращо и Конституирано съвпадат. Именно този застинал поток на ,,екстемпоралното време’’ Хусерл нарича ,,първично съзнание’’ или ,,абсолютна субективност’’, даващо възможност на аз-а да бъде едновременно субект и обект на самия себе си и да ,,намери своето време’’.

,, ЖИЗНЕНИЯТ ПОРИВ’’ НА БЕРГСОН

В своите ,,Непосредствени данни на съзнанието’’ А. Бергсон/1859-1941/ въвежда като ключово понятие на метафизиката си динамичната природа на времето. Той загърбва преддставата на Нютоновата физика за времето като константа и представя времето, възприемано от живия организъм като нещо динамично, изменчиво и качествено. Изживяното време, което той определя като ,,продължителност’’/ фр. Duree/ , може да бъде възприето, според него, единствено интуитивно, предвид екстатичната/ динамичната/ му природа. По тази причина Бергсон е скептик, относно възможността това иманентно, екстатично, качествено време да бъде постигнато с помощта на аналитическите методи на позитивизма. В тази връзка, той отправя упрек към позитивистите, от рода на Х. Спенсър, че не вземат под внимание творческия характер на вътрешното съзнание-време, което не е някаква пасивна копирна машина на действителността, а е нещо динамично, скокообразно, творчески градящо все нови и нови свои, вътрешни светове, под въздействието на заложения дълбоко в недрата му ,, жизнен порив’’. Тъкмо този ,,жизнен порив’’, това ,,живо време’’, съгласно автора, не може да бъде измерено нито чрез часовниковите стрелки, нито чрез разположението на слънцето. Чудноватата ,,продължителност’’ си остава загадка, ключът към която е само и единствено в ръцете на интуицията, на онова ,,вътрешно зрение’’, продукт на което и самото иманентно време.

НАМЕРЕНОТО ВРЕМЕ НА ПРУСТ

Скромният М. Пруст/1871-1922/ споделя, че поредицата му от романи, под заглавие ,,По следите на изгубеното време’’, не била нищо особено, просто чрез нея открил ,,няколко психологически закона’’. Какво открива всъщност авторът?

Пруст открива, че любовта се разкрива в истинския си лик не при случилите, а тъкмо при отхвърлените, при онези, при които тя не се случва. Изводът: на ,,ти’’ с любовта са именно неслучилите. И като следствие от това: истинската любов, според него, пламва едва при загубата на любимото същество: разказвачът обиква най-силно Албертин, когато тя изчезва от живота му/,,Изчезналата Албертин’’/. И обратно, любовта се изпарява, заклещена в оковите на брака – Суан се жени за Одет, когато вече не я обича. Иначе казано, авторът преоткрива отсъствието феноменологически – като феномен, конституиращ ценности. Феноменологически са преоткрити от Пруст и такива тривиални неща от бита, като бисквитката, чашата чай, напарфюмираната вода, ароматът на коняка, дежурната майчина целувка, която малчуганът получава преди лягане, доколкото те възкресяват в съзнанието на разказвача цели периоди от живота му, онова отминало, ,,изгубено’’ време.

За бележития романист настоящето и бъдещето са илюзии, химери: последното – защото е иреалност, първото – защото е неуловимо, поради непрестанното си изтичане в миналото . В този ред на мисли, единствено миналото е реалност. И тъй като, в качеството си на етап от събитийния поток, това минало е ,,изгубено’’, авторът го ,,намира’’ отново, съ-живено в потока на съзнанието. В духа на своя приятел и съмишленик Бергсон, Пруст стига до извода, че изгубеното време може да бъде намерено само чрез творчеството, и то разбирано не само в строго естетически смисъл/ като създаване на творба/, но и в по-широк, философски смисъл – като самовглъбяване, преосмисляне и актуализиране/ съживяване/ на цялостния ни поток от впечатления, спомени, копнежи, надежди чрез различни варианти на самореализация, без значение дали последната ще бъде под формата на непринуден разговор с приятели, във вид на личен дневник или пък на…постинг.

Exposure

Когато някой художник или скулптор изложи творбите си на показ, самото излагане носи определено позитивно послание. Същото явление се наблюдава и при т.нар. ,,световни изложения’’, представящи експонати на научно-техническата мисъл.

Редом с подобни изложители, съществува и един друг тип изложители – медиите, призвани да излагат, да показват ставащото в цялост така, както се случва всяка минута, всеки час, всеки ден. И доколкото ставащото в цялост е твърде шарено откъм позитивност – негативност, дори е доминирано от последната, то просто няма как посланията на медиите да бъдат изцяло позитивни, а по-скоро в преобладаващата си част са негативни. Негативността е предопределена и от ключовата функция на медиите: да бъдат обективни и същевременно – коректив на всичко, което е в разрез общоприетите морални ценности и закона. В този ред на мисли, журналистическата максима:,,Добрата новина не е новина.’’ е напълно разбираема, защото критиката на обществените недъзи и на злоупотребата с власт си е една позитивна негация.

Лошото идва, когато медиите загърбят ролята си на коректив, превръщайки се в послушни пудели на силните на деня. Тогава те не излагат неудобните истини, а се ориентират към ,,техните’’ истини или към ,,позитивните’’ новини.

Още по-гадното е, когато изведнъж се окаже, че изпомацани отгоре до долу с агентурни ,,подвизи’’ журналисти са пледирали възторжено за морал, за демокрация, за свобода на словото, че и продължават да го правят и сега, в момента.

Най-трагичното обаче е това, че ,,изложенията’’ на тези ,,нови демони’’ се явяват една непростима излагация не само за тях самите, но и за медиите ни като цяло, за страната ни като цяло.

Вярно, трудно е да си истински журналист в България и да излагаш на показ неудобните истини, защото или могат да те залеят с киселина, или да те пребият с чук, или ,не дай-боже, хладнокръвно да ти теглят куршума в главата. Тук обаче влиза в сила поговорката:,,Който се страхува от мечки, да не ходи в гората.’’ Защото хиляди пъти по-етично е, след като не можеш да направиш добро, поне да не вършиш зло. И трябва да бъдем изключително благодарни на всички онези малцина смелчаци, дръзнали, въпреки понесените заплахи, страдания, унижения, да въстанат открито срещу фалша и безобразията в обществото и държавата ни, отстоявайки и утвърждавайки същевременно автентичните общочовешки ценности.

Етика на различието

ЕТИКАТА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ.

КРАТЪК ОБЗОР

В един от предишните си постинги бях споделил, че застиналата в историческите си стереотипи етика следва да бъде съживена, с оглед на новите реалности, за да бъде актуална и да отговаря на настъпилите в бита и съзнанието ни промени. Тъкмо по тази причина обърнах взора си, в търсене на една нова, адекватна на съвремието ни, етика.Що за нова етика е това? Какво е вложеното в нея съдържание? Кое й е новото?. За да разберем кое е новото, ще трябва първо обаче да си припомним старото, досегашното. Без да претендирам за някаква изчерпателност, ще проследя ключовите моменти от развитието на етиката през вековете.

Както знаем, етиката/ гр., етос – нрав, обичай/ е наука за първопричините на морала и нравствеността. За неин родоначалник се счита Сократ. Обединявайки хармонията и порядъка на питагорейците, ,,предаността към всеобщото’’ на Хераклит и идеята за щастието, удоволствието и ползата на Демокрит, Сократ извежда благото, като централно понятие на своята етика. За него то е равнозначно на знанието и разума. Обратно, незнанието пък е причина за всички злини. И предшествениците му, и самият той са единодушни, че етиката е безусловна, априорна, и в качеството си на такава, по своята същност тя е трансцендентна. Нито досократиците, нито Сократ, нито пък следващите теоретици на морала обаче не разкриват съдържанието на априорните пронципи на етиката. Напротив, Сократ. напр., затваря последната в емпириката на общественото благо, житейската полза, правото и политическите интереси на държавата. По ирония на съдбата, тъкмо обществото и държавата, в името на които Сократ изгражда етиката си, му се ,,отблагодаряват’’ чрез наложената му смъртна присъда. Изпивайки чашата с отрова обаче, мъдрецът не само доказва че личният пример е първото условие за нравственост, но и че етиката наистина е с транцендентен характер, нямащ нищо общо с безнрвственото съществуване. Трагичният избор на Сократ утвърждава и тезата, че е по-достойно да понесеш, отколкото да причиниш несправедливост.

Няма да е пресилено, ако заключа, че идеите на Сократ пронизват в есенцията си по-нататъшното развитие на етиката, включително до наши дни, оформяйки традиционния европейски морал. Двете последвали направления – идеалистическото на Платон и реалистическото на Аристип – недвусмислено потвърждават тази приемственост.

Чрез учението си за Идеята, като първообраз на нещата, Платон окончателно прехвърля етиката в трансценденцията. Дори и ,,обективираната’’ му в ,,Държавата’’ етика носи идеален характер. Новият момент при него е, че неговата Идея-Благо носи определено религиозен характер. Неслучайно той идентифицира Благото с Бога и именно чрез Бога етиката му намира своя окончателен завършек. В тази връзка, този своеобразен ,,христианин до Христа’’ подготвя почвата за бъдещата христианска етика.

Реалистичното направление на Аристип е известно с идеята за евдемонизма/ учение за щастието, удоволствието, блаженството, ползата/. Различават положителен евдемонизъм, в чиято основа лежи стремежа към щастие, удоволствие, полза/ хедонизъм, епикурейство, утилитаризъм в наше време/ и отрицателен/ стоицизъм, аскетизъм, песимизмът на Хегесия/, залагащ на остсъствието на страдания или на отрицанието на удоволствието и ползата.

Аристотел залага на ,,златната среда’’ между транцендентното благо и конкретиката на евдемонизма, издигайки като висш принцип на етиката си блаженството. Между другото той пръв въвежда термина ,,етика’’. Същността на блаженството, според него, не се идентифицира с някакво душевно съдържание, а с действащия разум. В много отношения с идеите си за обществото и правото този мислител полага основите на модерната европейска държава – неслучайно за разлика от Платон, в неговата държава намират място частната собственост, свободният брак, индивидуалното семейство и човекът като ,,зоон политикон’’.

Както вече споменах, етиката на ранното христианство/ Тертулиан, Августин, Плотин/ до голяма степен е повлияна от Сократово-Платоновата етика, с тази разлика, че идеята за благото вече придобива святост, а оттам – и широка популярност сред обществото, благодарение на персонификацията й със Спасителя. Ненапразно определят христианството като религия на състраданието и спасението от заложения в нас първороден грях.

Средновековната схоластика, в лицето на най-яркия си представител Тома Аквински, следва споменатата по-горе линия, възвестявайки като висш принцип на етиката си Божествения Разум. Нов момент в тази епоха на разцвет и господство на Теологията е ирационалистическата, волунтаристка идея на Дънс Скот за Божествения Произвол: Бог желае благото не затова, че го признава за такова, а тъкмо обратното – онова, което желае Бог, следва да се признава за благо.

Етиката на Възраждането и Новото време преминава през известното мото на Протагор: ,,Човекът е мярка на всички неща’’. Вече не Бог, а Човекът е център на вселената. Той е онова animal rationale, което чрез заложената в него естествена нравственост следва да твори живота си и да отвоюва свободата си.

Основател на тази нова етика, в чийто център е естествената нравственост, е Пиер Шарон. Според него, последната не само предшествува, но и поражда религиозната нравственост, доколкото религията е нещо заучено, следователно – опосредствувано. Идеята на Шарон бива доразвита и обогатена чрез психологически нюанс от Бейкън, Хобс, Лок, Юм и Шефтсбъри. Те обосновават, напр., нравствеността чрез симпатията. Чрез своя интуитивизъм пък, последният разкрива хармонията между вътрешната нравственост и онзи тайнствен, регулиращ принцип на природата, поощряващ всеки следващ подредбата й и наказващ онези, които я игнорират.

Естествената нравственост бива прегърната и от Русо. При него тя изкристализира, под формата на добра воля. ,,Сватосвайки’’ последната с политическия си рационализъм, френският мислител на практика оформя своя ,,Обществен договор’’.

Ако в сферата на гносеологията/ наука за познанието/ за Кант духовен баща е Юм, то в етиката негов учител се явява тъкмо споменатият по-горе Русо. Идеалът на Кант най-просто може да бъде представен като знак за равенство между ,,аз искам’’ и ,,ти трябва’’. Добрата, нравствена воля плюс нравствения дълг – ето това е неговият ,,практически разум’’, т.е. неговата етика. Теоретичният/ ,,чистият’’/ разум е ориентиран към феноменалното битие/ на обективните вещи/, където е в сила закона за причинността, разбирай – на несвободата. Нравственото битие на ,,практическия разум’’ лежи вън от причинността, следователно - в полето на свободата.

Метафизическото значение на този принцип е разкрито още по-подробно от Фихте: за него нравствената воля е същевременно и разумна воля. В нея се побеждава неразумната воля на ,,аз’’-а. По този начин нравственото съществуване се явява едно непрестанно законодателство на разумното същество, по отношение на самото себе си. Висшият критерии на това законодателство е индивидуалната съвест. Целта на нравствеността е пълното освобождаване от всичко, което не е разум, т.е. от неразумната природа, в цялост. И тъй като тази цел е непостижима, то нравствената дейност е един безкраен стремеж към идеала за абсолютна свобода.

Пълна противоположност на Кантово-Фихтевата етика на абсолютния дълг е споменатият в началото утилитаризъм/ учение за ползата /, който се явява усъвършенстван и завършен евдемонизъм. В позитивистката трактовка на Мил ползата е възприета като универсален принцип на удоволствието и благосъстоянието на цялото човечество. В противовес на абстрактната, априорна теза на Мил, е ,,земната’’, емпирична идеята на Бентам, представляваща една аритметика на щастието и нещастието. Еволюционният морал на Спенсър до голяма степен цели да примири емпиризма и априорността на почвата на евдемонизма. В основата на нравствеността той залага стремежа към щастие и отсъствието на страдание. Неговата главна задача, а и на утилитаристите, като цяло, е да представят еволюцията от егоизма, по посока на алтруизма. За тази цел Спенсър се опира на моралните ,,инстинкти’’ и на наследствеността. По такъв начин евдемонистическият принцип/ стремежът към щастие/ се пренася от индивида към рода.

Когато говорим за етика и морал, няма как да не споменем Критик N1 на европейския морал – Фр. Ницше. Подобно на Декарт, усъмнил се в общопризнатите очевидни истини, той подлага на съмнение общозначимостта на традиционния европейски морал. В резултат авторът на ,,Заратустра’’ стига до извода, че ,,Бог умря.’’, а заедно с Него – и досегашните ценности, доколкото те вече не работят. Не работят, защото за тях просто няма място, на фона на всеобщия културен декаданс в края на 19в. И въпреки бума на ,,научно-техническия прогрес’’ , на споменатия по-горе утилитаризъм на позитивистите, в цялата тази оптимистична схема на всеобщото благо той не съзира мястото на индивида, на отделната личност. Провъзгласената от Новото време свобода на личността, отърсила се от ,,опеката’’ на Бога, всъщност се оказва мит, доколкото победилият позитивизъм залага на същите онези христиански ценности, които са вече утопия, предвид ,,смъртта на Бога’’. Изводът: нужна е ,,преоценка на всички ценности’’. Първата стъпка, предприето от Ницше в тази посока се явява критиката на христианския морал: религията на състраданието той определя като ,,практически нихилизъм’’, отричащ ,,тукашния’’ живот и човека като ,,истина на последния факт’’ – Тялото. Следващата му стъпка пък е критика на позитивизма, прославящ универсалния характер на Разума, както и на твърде наивната му идея за всеобщото благо и полза. Критичният патос на автора не спира дотук: той се връща назад в историята и оспорва самите родители на европейския морал, в лицето на Сократово-Платоновата етика, етиката на Спиноза, Паскал и на любимия му преди Шопенхауер, за да ,,погребе’’ накрая идеите, духа, транценденцията, свръхсетивността, т.е. европейската метафизика в цялост и да се затвори в ,,тукашния’’ живот. Ненапразно той заключава, че ,,идеите са лъжа, усещанията – висша реалност’’. Като ,,чиста лъжа’’ определя той и ,,чистия дух’’. Какво предлага в противовес Ницше: като критерий за ценността на своята етика той определя ,,великото ,,Да!’’ на живота, на жизнения излишък и мощ, на пълнотата и изобилието, гарантиращи ,,възходящата линия’’ на битието. И тъй като, според него, същността на живота се корени във волята за власт/ разбирана като автокреация/, той издига последната като висша ценност на своята етика. За носител и осъществител на тази ценност, авторът провъзгласява ,,човека на бъдещето’’, преминал ,,отвъд добро и зло’’, т.е. свръхчовека. Що за нов тип човек е това? Като ,,човек на бъдещето’’, естествено, цялостният му облик отсъства, но въпреки това авторът хвърля известна светлина, относно същността му: той е човекът, който вечно превъзмогва себе си, за да се движи по ,,възходящата линия’’, подобно на носената от него власт, прерастваща в повече власт, която възпроизвежда самата себе си по стъпалата нагоре. И както спре ли на дадено стъпало, властта ,,умира’’, така и свръхчовекът спре ли да се самопревъзмогва, престава да бъде свръхчовек. Ницше изрично споделя, че по пътя нагоре е изключено да се върви по ,,гърбовете и главите’’ на другите - ,,възходящата линия’’ е само за онези, които вървят със собствените си стъпки. Няма да открием свръхчовека нито при героите, нито при управниците, а по-скоро сред гениите и бунтарите, предупреждава авторът. Създавайки своите нови ценности обаче, свръхчовекът поражда култура, белязана от духа на тежестта, която сковава, подобно на леда, реката на волята. По тази причина идва друг свръхчовек, разчупва ,,леда’’ и отприщва ,,речния поток’’ до момента, в който последният отново ,,замръзва’’, за да се появява следващия свръхчовек и така до безкрай, доколкото тъкмо в това се проявява вечното възвръщане на едното и същото. Наличието на воля за власт предопределя ,,господарския’’ морал, а отсъствието й - ,,робския’’.

Накрая, няколко думи за съвременното състояние на етиката: днес, от една страна, се наблюдава тенденция към релативизъм/ при нихилизма/, от друга – към разширяване на полето на етическото/ при биоцентричната етика, биоетиката, Живата Етика на Рьорих/.Тъй като за нихилизма имам вече специален пост/ ,,Две концепции за нихилизма’’/, ще се прехвърля към следващите направления по-горе. Биоцентричната етика е рожба на ,,дълбинната екология’’ на норвежкия философ Арне Неша. Характерното при тази етика е, че извежда етическото от междуличностните отношения и го допълва, разширява чрез отношението човек – природа/ околна среда/. Биоетиката пък насочва вниманието си към друг наболял проблем на съвремието ни – за нравствения аспект на отношението човек – наука/ биология и медицина/, касаещо научните експерименти. Живата Етика, от своя страна, разширява етическото до връзката човек – космос. Доколкото и трите направления са в рамките на позитивистката традиция, която разгледах по-горе, считам да приключа с обзора дотук.

КРИТИКА НА ДОСЕГАШНИТЕ

ЕТИЧЕСКИ ТЕОРИИ

Трябва да призная с чиста съвест, че всяка една от разгледаните по-горе теории в една или друга степен разкриват правдиво различни страни на етиката, изпращайки към нас своите най-хуманни послания. В този смисъл тяхната значимост и ценност е вън от всякакво съмнение.

В същото време обаче, както споменах в началото, нито един от споменатите по-горе теоретици на морала не разкрива онтологическите основания на етиката, а последната все пак е призвана да служи на човешкото битие, да бъде ориентир и регулатор на нашите човешки взаимоотношения. Тъкмо напротив, мотивирайки рационалистически/ Сократ, Платон и последователите им/ или пък ирационалистически/ Аристип, Дънс Скот, Ницше/, теориите си, тези мислители предварително пресичат пътя към цялостното, комплексно мотивиране и целеполагане на етиката, затъвайки в условностите и половинчатостите на емпиризма и психологизма. И за да не бъда голословен, ще илюстрирам това положение с няколко примера. Сократ казва, че трябва да знаеш какво е благо, за да си нравствен – това е напълно вярно: детето върши пакости, тъкмо защото не знае какво е добро и зло, защото е ,,отвъд добро и зло’’. Ето обаче, че зрели хора, които много добре знаят кое е добро и зло, въпреки това вършат ,,пакости’’ и тук опираме до следващото условие за нравственост – желанието, волята да бъдеш нравствен. Изводът – знанието, разумът не са достатъчно условие. Да вземем евдемонизма на Аристип – наистина стремежът към удоволствие и щастие наистина е някак естествен като първопричина и цел на живота. Прекрасно, но лишеното от мярка/ разум/ удоволствие, напр., се превръща в своята противоположност, т.е в страдание: пиеш и ти е приятно, но като препиеш, започва главоболието. Същото е и с волята – тя вечно иска и това искане е безгранично, което предопределя и нейния трагизъм, при положение, че не бъде ограничена от разума. Следователно, нито волята, нито разумът не могат да съ-ществуат един без друг, защото тъкмо взаимоограничавайки се, те се и взаимоконституират като съ-ществуващи, като пребиваващи в заедност. В тази връзка, точно този онтологически принцип се явява първият всеобщ и безусловен принцип на етиката, доколкото етиката се задвижва именно от връзката с другото, т.е. от различието, както ще видим по-нататък. В този ред на мисли, опитът на Кантово-Фихтевата етика за синтез на разума и волята в т.нар. ,,разумна воля’’ заслужава адмирации, но и при двамата велики мислители липсва онтолигическото преосмисляне както на разума, така и на волята, в качеството им на съ-пребиваващи в различие феномени на съзнанието, взаимоконституиращи своя смисъл и значение, тъкмо благодарение на своят различимост, т.е. битийност. Това е и причината споменатия по-горе синтез да бъде редуциран все пак в полза на ,,нравствения закон’’ – Разума, Съвестта – за сметка на волята. С други думи, разумната воля отново е сведена до Разума, защото между ,,категорическия императив’’/ закона, дълга, разума/ и ,,хипотетическия’’/ стремежа към полза, волята за благоденствие/ изборът е по посока на първия. Така на практика Кант свежда самата етика до едно вътрешно ,,правосъдие’’, а човешкото битие – до задължение, и то прието на добра воля. То че е задължение в по-голямата си част е факт, но е и удоволствие, иначе априорната и неунищожима воля за живот би се изпарила на мига. В интерес на истината, и ценността на самия разум е в способността му за различимост между себе си и съдържанието на анализираните от него вещи/ феномени/, в отличие от разсъдъка, който също разграничава и систематизира вещите, без обаче да се самоосъзнава и съ-отнася с последните. Така или иначе, различието, в качеството си на основополагащ битиен принцип на етиката, просто бива пропуснат.

В стремежа си да преодолее ,,разумно-волевия’’ произвол/ релативизъм/ на съществуващото в цялост, христианската етика напуска ,,тукашния’’ греховен свят на всекидневието и се прехвърля изцяло в света на трансценденцията.. С отказа си от този живот, за сметка на оня, бъдещ живот оттатък, христианството си навлича гнева на Ницше, който пък отива в другата крайност – затваря етиката си в неговото ,,ставане’’ на ,,тукашния’’ живот. Слагайки кръст обаче на трансценденцията и метафизиката, той на практика слага кръст и на онтологическата си интерпретация на ставането като вечно възвръщащата се воля за власт, в качеството й на автокреация, която еволюира в твърде съмнителния социален дарвинизъм.

Тук изниква един твърде съществен проблем, който чака своето разрешение: къде е всъщност мястото на етиката – в трансценденцията или в емпириката на всекидневието? Другият проблем: с оглед на това, че етиката е много повече битиен модус, отколкото частна/ позитивна/ наука, не е ли време тя да бъде осветлена на по-широка основа и да получи своята онтологическа интерпретация?

НОВАТА ОНТОЛОГИЧЕСКА ЕТИКА

Какво ще рече понятието ,,онтологическа етика”? Онтологическа етика ще рече буквално: етика, чията първопричина и цел се явяват ключовите априорни принципи на битието. Кое ме кара да се обърна тъкмо към априорните онтологически принципи, вместо да се опитам да доразвия досегашните логически или психологически основания на етиката, залегнали в разгледаните по-горе две направления – идеалистическото/ Платон/ и реалистическото/ Аристип/, още повече, че такива априорни психо-логически феномени като мярката, законът, правилото, изключението, съвестта, срамът, вината, обидата чакат своето по-задълбочено етическо осветляване?

Не е трудно да се досетим, че преди да бъдеш разумен, нравствен, срамежлив и пр., първо трябва да си, да съществуваш. От друга страна, в един по-строг смисъл етиката се задвижва още с появата на първите хора, доколкото те встъпват в някакви отношения помежду си, а етиката е там, където са налице някакви отношения. Това синхронно присъствие на етика и битие ме мотивира да погледна първата през призмата на онтологията. На трето място, моята ,,произволна’’ интерпретация на битието пък, без съмнение съдържа етичен аспект, доколкото Произволът е взаимоотношение между Случая/ съ-ществуването, ,,срещата’’, ставането/ и Обичая/царството на съ-щностите, нищо-не-ставането, съ-стоенето/. В този ред на мисли, моята интерпретация на битието се явява една етическа онтология.

Това са в общи линии основните мотиви за предприетата от мен стъпка към синтеза между етиката и онтологията.Тук неминуемо се изправяме обаче пред една сложна дилема: коя етика да прегърнем – дали несъвършената, но действена и адекватна на човешкото битие етика, или идеално завършената, но догматична, разминаваща се значително с последното? За мен лично, изборът е в полза на първия вариант, доколкото етиката, която не е в услуга на битието, автоматически се оказва етика в услуга на…нищото. След направения избор, не ми остава нищо друго, освен да се опитам да открия някакви допирни точки между значително разминаващите се етика и онтология, за да мога да обоснова и подплатя първата с последната, каквато е и задачата на цялото това начинание. За целта първо ще трябва да формулирам основните априорни принципи на битието и чрез тях да определя евентуалното място и възможностите за действие на етиката, съобразно последните.

ОСНОВНИ АПРИОРНИ ПРИНЦИПИ НА БИТИЕТО

Ето накратко основните априорни принципи на битието:

1. Двойнственост, изразена чрез свободната игра: на Случая и Обичая, в рамките на битието; на Нещо-то и Друго-то, под формата на ,,среща’’/ активен диалог/ в полето на Случая и под формата на съ-стоене/ пасивен диалог/ в зоната на Обичая;
2. Относителност, мотивирана от ,,двойката’’, която сама по себе си е вече отношение;
3. Различие, което определя първото, ключово съдържание на отношенията Случай – Обичай; Нещо – Друго;
4. Откритост, породена както от двойнствената му структура, така и от насочеността му към пустотата на Нищото;
5. Крайност, предопределена от историчността му.
6. Незавършеност, чиято причина се явява ограниченото време.

7 Неопределеност, ,,гъвкавост’’, породена от опосредстваното му ,,явяване’’, ,,разгръщане’’ чрез съществуващото в Случая и метафизическото му ,,отдръпване’’и ,,скриване’’ в Обичая;

Сред изброените по-горе принципи ключова характеристика на битието се оказва Различието. В известен смисъл да съществуваш, значи да си различен, доколкото, където е различието, там е и битието, и обратно – където липсва различимостта, там е нищото.

ОНТОЛОГИЧЕСКАТА ЕТИКА КАТО

ЕТИКА НА РАЗЛИЧИЕТО

Както вече споменах, етиката се задвижва със самата поява на хората и свързаните с тях отношения, в чиято основа е заложено на първо място различието. Накратко казано, етиката се задвижват от различието. Следователно мястото на етиката е в битието. Последното обаче е Случай и Обичай. Въпросът е: къде се ,,помещава’’ етиката – в Случая или в Обичая? Името на етиката подсказва, че ,,домът’’ й е именно Обичаят, където се съхраняват същностите, ценностите, смислите. Ами какво прави тя тогава при Случая, при Нещо-то и Друго-то, при различието? Ако Обичаят е ,,домът’’ на етиката, то Случаят е нейното ,,работно място’’. Каква й е ,,работата’’, ще попитате вие? За разлика от традиционната етика, която в грижата си за всеобщото, единното, закономерното, забравя и размива различието, то новата онтологическа етика е призвана да се грижи на първо място тъкмо за съхраняване на последното. Защо, откъде тоя голям интерес и грижа към различието? Защото различието ражда съ-ществуващото/ децата са плод на различните полове/ и битието в цялост, едновременно конституирайки ги като това, което са. Редом с осъществяваната онтоконституция, различието е в основата и на познанието, истината, тъй като да раз-познаваш означава да раз-личаваш. На трето място, различието е пъстрота, изобилие, богатство и определено е заредено с висок естетически смисъл – ненапразно светът блика от пъстрота и красота. Не на последно място, различието е единствената възможност да идентифицираме идентичността на нещо и нашата собствена, естествено.

Кои са другите основни функции и характеристики на онтологическата етика? Принципът на всички принципи на онтологическата етика гласи: нещата не са добри и лоши, а различни. Следващият важен принцип: тя не отхвърля историческия опит, а го преосмисля в две посоки – първо, оставя настрани онези ценности, оказали се без място днес/напр., проблемът за девствеността на булката вече не е актуален/; второ, дава ново тълкувание на вече познати ценности, през призмата на онтологическия прочит/напр.,свободата вече се разлежда не само като отговорност, осъзната необходимост или право на избор, но преди всичко като оставяне на съществуващото да бъде/. Третият принцип на новата етика на различието: категорично се отказва от нравоучението и морализаторската си роля, от налагането на каквито и да е правила за живеене, признавайки правото на всеки да избира и следва целите и стремежите си, стига те да не са в ущърб на другите и да се явяват опасност за различието в цялост, доколкото опасността за последното е и опасност за битието. Тази етика се явява строг стожер на различието и тежко на оня, тръгнал срещу потъпкване на последното. Нейната ключова задача е да определи вътрешнобитийните граници на всяко съществуващо в пределите на Случая/ екзистенцията/, известявайки всеки за опасността да изпадне отвъд тези граници и да се окаже в зоната, в която неминуемо ще го настигне ,,правосъдието’’ на Всемогъщия Произвол. Вътрешнобитийните граници съвпадат с мярката, т.е. с предела, след който започва онищостяването на престъпващия го. В предохранителната си функция новата етика използва активно и своите ,,наместници’’ – Съвестта и Правосъдието, . Ако и те не помогнат, възмездието на Произвола така или иначе влиза в сила. Другата й съществена роля: да разграничи и съпостави отношенията между нещото и другото, както и еволюцията на последните, съобразно различните битийни нива и региони: напр., ако във Всекидневието самотата се възприема с неприязън, то във Фенорегиона/ съзерцанието/ тя е висша ценност, докато в Пограничността пък тя придобива размерите на трагедия. Или да вземем Произвола: в езика той се явява парадокс, в логиката – абсурд, в психологията – своеволие, в правото – несправедливост, в онтологията – релация, вариативност, игра, която е ,,отвъд добро и зло’’.

ОСНОВНИ БИТИЙНИ МОДУСИ,

В СВЕТЛИНАТА НА НОВАТА ЕТИКА

Аз и другите. ,,Адът – това са другите’’- тази популярна постановка на Сартр ясно определя традиционната представа за другите. Психологически другите обикновено са били възприемани враждебно, като опасност за обезличаване на ,,аз’’-а или в по-безобидния вариант – като ограничаващи свободата му. Всъщност другите плашат ,,аз’’-а тъкмо с различието си. В тази връзка, преодоляването на противоречието аз – другите опира до преодоляването на различието помежду им. Под ,,преодоляване’’ в случая би следвало да се разбира не премахването на последното, а преосмислянето и приемането му.

Другите ограничават мен и моята свобода. Това ограничение обаче предпазва и мен и свободата ми от обезличаването и своеволието, в които бихме еволюирали аз и моята свобода, лишени от естествената бариера/ другите/. С други думи, онтологически погледнато, макар и косвено/ и не само/, другите опазват моето ,,какво’’/ същността ми/. Нещо повече, доколкото всяка граница, включително и тази, наложена естествено от другите, конституира статуса ми на съ-ществуващо/ в заедност с другите/, благодарение на другите бива конституирано и моето ,,как’’/ екзистенциалният ми статус/. Защото съ-ществува само онова, което е о-граничено от някаква форма, бидейки по този начин различимо. Ето в това е висшата, онтологическа ценност на другите, която мотивира ако не обичта към последните, то поне търпимостта към тях.

Впрочем другите биха могли да бъдат приети и психологически чрез навика – привиквайки към контактите с другите, тяхното различие вече не те стряска, доколкото ти си свикнал с тяхното присъствие. За приемането на другите спомага и заложеното априорно ,,друго’’ в нас – съвестта, ,,свръхаз’’-ът. Така, че след като аз ,,нося’’ другото, то съ-пребиваването ми в заедност и уважение с тях не е неразрешим проблем. Проблемите идват, когато липсва волята за съ-пребиваване в заедност. Тогава следват известните варианти на взаимоотношения: безразличието, враждата, приятелството и любовта. В контекста на враждата, безразличието се явява направо добродетел/ само в този контекст обаче/. Колкото до враждата, тя избива в познатите си форми – етническа, расова, верска омраза, хомофобия или най-общо казано – ксенофобия. В основата на всички е неприетото различие. В този ред на мисли, омразата е израз на негация не само по отношение на тоя или оня, но и на битието в цялост, защото потъпкан се оказва фундаментът на последното – именно различието.

Новата етика разглежда отношението аз – другите в традициите на Кантовия призив за човека като цел и на Хусерловата идея за интерсубективността, като съобщество на личности със своето ,,трнсцендентално его’’, в рамките на ,,жизнения свят’’.

Приятелството и любовта са висша степен на възприемане и прегръщане на различието, а оттам – и на битието. Те са ,,говорителите’’ на последното, защото в тях ,,говори’’ волята за съпребиваване в заедност.

Свободата.Вече споменах, но нека повторя – новата етика възприема свободата като оставяне на съ-ществуващото да бъде. В тази връзка, тя е висшият битиен модус, предопределящ ,,какво’’ сме и ,,как’’ сме. Оставянето е и в основата на всички алтернативни интерпретации на свободата, защото за да си отговорен, за да правиш избор, първо следва да си оставен да бъдеш. Затова всяко посегателство спрямо ,,оставянето’’/ вмешателство, тормоз, агресия, убийство/, както и доброволният отказ от него/ другите да ти ,,оправят’’ нещата/ е вече несвобода, робство.

Хлъзгавата справедливост. Справедливост за мен, за теб, за него си е чиста несправедливост. Да плувам във водите на справедливостта сред океана от несправедливост – благодаря, такава справедливост не ми е нужна! Или справедливостта е за всички, или тя не е никаква справедливост. Мислейки за истинската справедливост, винаги се сещам за изречението на Анаксимандър – в крайна сметка, тя бива въздавана единствено от ,,мярата и времето’’.

Смисълът на живота. В качеството си на същество, надарено със съзнание, човекът е призван да разкрие и съхрани истината за себе си, а чрез нея – и истината на битието, защото последното може, но не знае. Тъкмо затова и сме оставени от него – за да му дадем онова, което му дължим.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ето, че накратко нахвърлях основните положения на моята онтологическа етика. Разбира се, впоследствия тя ще бъде допълвана с нови моменти, а някои от гореизложените пък, вероятно ще претърпят еволюция в хода на времето. В този ред на мисли, тя остава открита. И въпреки неизбежният релативизъм, съпътстващ изложените по-горе идеи, оставам с надеждата, че все пак, уважаеми читатели, ще съумеете да отсеете есенцията на това изложение.