Съзнание...Самото име подсказва, че има и някакво друго знание, по отношение на което съзнанието се явява паралелно. Кое е това ,,друго'' знание? ,,Другото'' знание е откритото пространство-време на ставащото вън от нас, което обикновено определят като ,,действителност'' или ,,свят''. Значи излиза, че имам едно знание вън от мен и друго - вътре в мен, именувано ,,съзнание''. Питам се: за какъв дявол са ни нужни две знания, не би ли ни било достатъчно само едно от тях? За да отговоря на този дяволски въпрос, ще трябва да проследя отношенията между тези две знания.
Външното знание, светът около нас, присъства анонимно, ,,сляпо'', като една фактичност, като една истина, която просто ни се показва, без въобще да знае какво е и дали въобще е. Нещо повече, ставащото в нея, в качеството й на действителност, постоянно пропада в миналото, превръщайки се във вече станало. Станалото потъва и изчезва в забравата във вид на същност, т.е. на ,,онова, което е било'', до момента, в който не се задейства моето вътрешно знание, съзнанието, което да го открие и припознае като това, което всъщност то е. Как бива открито и припознато пропадналото в забравата станало? Това се осъществява чрез спомена или - чрез връзката с останалото след смяната.
Сега вече стана ясно за какво служи съзнанието: то припознава и утвърждава външното знание, като това, което то е. Тъкмо чрез съзнанието светът, действителността, външното знание узнава какво е и, че въобще е. То ,,дава'' на своя ,,побратим'' лице, идентичност.
За да се върне към спомена и да актуализира, да ,,съживи'' идентичността на стопеното в забравата станало, на съзнанието му е нужно пре-живяване, т.е. живот отново. Без преживяването съзнанието се превръща в добре познатото ни безсъзнание, при което всичко се превръща в едно...нищо. Този ,,живот отново'', тази ,,наличност'', под формата на един своеобразен поток от ,,вътрешно'' време, съзнанието ,,получава'' пък от своя ,,побратим'' - външното знание, действителността, света.
С други думи казано, светът/външното знание/ съществува, но не знае, той е ,,сляп'', анонимен, до момента, в който не го припознае съзнанието, за да му ,,даде'' идентичност и лице. Празното, откъм каквото и да е съдържание, вътрешно знание пък получава ,,битие'', ,,живот'' именно от външното знание, за да се превърне в съ-пребиваващо на последното, т.е. в съ-знание. В този ред на мисли, ако външното знание е истината, като факт, то вътрешното знание/ съзнанието/ е истиността, като метод, средство за постигане, т.е разкриване, идентифициране и осмисляне на пропадащата в забравата същност/превърналото се в станало, ставащо/. Сега вече може би стана ясно защо са ни нужни две знания: просто защото взаимно се допълват и не могат едно без друго.
Гореописаният ,,опит'' на съзнанието в припознаването на външното знание му помага да припознае както сродни нему други съзнания, така и самото себе си, под формата на самосъзнание.
