Франц Брентано: предвестникът на феноменологията

Австрийският психолог и философ Франц Брентано е роден на 16.01.1838г. в Мариенбург. Завършил философия и теология, младият учен съжителствува известно време при доминиканци в Грац, след което бива посветен в свещенически сан през 1864г.
Две години по-късно, през 1866г. става приват-доцент по философия във Вюрцбург, а през 1873г. е избран за професор, но веднага подава оставка. Отказ последва и на предложението да заеме катедрата на професор по философия във Виена, като продължава да чете лекции в същия университет, но в качеството си на приват-доцент.
Философския си мироглед Брентано формира главно под влиянието на учението на Аристотел, както и на английската психология от 17-18 в. Сред по-известните му съчинения бихме откроили ,,Психологията на Аристотел'', ,,Психологията от емпирична гледна точка'', ,,За любовта и ненавистта'' и др.
Този забележителен мислител за пръв издига идеята за научния статут на философията. Според него, ,,автентичният философски метод не се отличава от метода на естествените науки''. Неслучайно философско-психологическото наследство на Брентано оказва силно въздействие върху развитието на гещалт-психологията и на логическия позитивизъм, а в личен план, Едмунд Хусерл, един от сериозните му последователи, доразвива гореспомената идея в съчинението си ,,Философията като строга наука''.
Ключово във философските възгледи на Брентано се явява понятието интенционалност/ от лат., intentio - намерение/. В средновековната схоластика от 12-13 в. терминът се използва най-вече в значението на ,,нещо, различно от себе си''. В съвременната философия пък авторът го използва, с цел да разграничи психическите от физическите феномени. Всеки психически акт е насочен към нещо, което го прави интенционален: винаги мислим, пишем, говорим, усещаме, чувстваме, желаем нещо. В този смисъл, насочеността следва да се приема в модуса на целия мисловно-емоционално- волеви комплекс на психическите актове, разбиран като онова, което обикновено определят като ,,субективност''.
Заемайки въпросната интенционалност от своя учител, споменатият по-горе Хусерл окончателно сформира своята трансцендентална/,,чиста''/ феноменология, в качеството й на един всеобщ, универсален метод за постигане и смислополагане на същностите.
И доколкото пръв именно Брентано чрез своята интенционалност осъществява прехода от дескриптивната/ описателна/ психология към ,,философията като строга наука'', той напълно основателно и заслужено бива определян като предвестник на феноменологията.

В дебрите на съзнанието

Съзнание...Самото име подсказва, че има и някакво друго знание, по отношение на което съзнанието се явява паралелно. Кое е това ,,друго'' знание? ,,Другото'' знание е откритото пространство-време на ставащото вън от нас, което обикновено определят като ,,действителност'' или ,,свят''. Значи излиза, че имам едно знание вън от мен и друго - вътре в мен, именувано ,,съзнание''. Питам се: за какъв дявол са ни нужни две знания, не би ли ни било достатъчно само едно от тях? За да отговоря на този дяволски въпрос, ще трябва да проследя отношенията между тези две знания.

Външното знание, светът около нас, присъства анонимно, ,,сляпо'', като една фактичност, като една истина, която просто ни се показва, без въобще да знае какво е и дали въобще е. Нещо повече, ставащото в нея, в качеството й на действителност, постоянно пропада в миналото, превръщайки се във вече станало. Станалото потъва и изчезва в забравата във вид на същност, т.е. на ,,онова, което е било'', до момента, в който не се задейства моето вътрешно знание, съзнанието, което да го открие и припознае като това, което всъщност то е. Как бива открито и припознато пропадналото в забравата станало? Това се осъществява чрез спомена или - чрез връзката с останалото след смяната.

Сега вече стана ясно за какво служи съзнанието: то припознава и утвърждава външното знание, като това, което то е. Тъкмо чрез съзнанието светът, действителността, външното знание узнава какво е и, че въобще е. То ,,дава'' на своя ,,побратим'' лице, идентичност.

За да се върне към спомена и да актуализира, да ,,съживи'' идентичността на стопеното в забравата станало, на съзнанието му е нужно пре-живяване, т.е. живот отново. Без преживяването съзнанието се превръща в добре познатото ни безсъзнание, при което всичко се превръща в едно...нищо. Този ,,живот отново'', тази ,,наличност'', под формата на един своеобразен поток от ,,вътрешно'' време, съзнанието ,,получава'' пък от своя ,,побратим'' - външното знание, действителността, света.

С други думи казано, светът/външното знание/ съществува, но не знае, той е ,,сляп'', анонимен, до момента, в който не го припознае съзнанието, за да му ,,даде'' идентичност и лице. Празното, откъм каквото и да е съдържание, вътрешно знание пък получава ,,битие'', ,,живот'' именно от външното знание, за да се превърне в съ-пребиваващо на последното, т.е. в съ-знание. В този ред на мисли, ако външното знание е истината, като факт, то вътрешното знание/ съзнанието/ е истиността, като метод, средство за постигане, т.е разкриване, идентифициране и осмисляне на пропадащата в забравата същност/превърналото се в станало, ставащо/. Сега вече може би стана ясно защо са ни нужни две знания: просто защото взаимно се допълват и не могат едно без друго.

Гореописаният ,,опит'' на съзнанието в припознаването на външното знание му помага да припознае както сродни нему други съзнания, така и самото себе си, под формата на самосъзнание.

Началото

В началото бе Словото, напомня ни Светото писание. Чудно защо точно словото да е началото? Словото, думите са казаното, а казаното изразява станалото. Значи станалото е преди казаното и би следвало то да е началото. Тук като че ли, нещо не се връзва. Може би чрез доуточняването - ,,И Словото бе Бог'' - Библията решава недоразумението. Но какво е Бог - добро, любов, вяра, надежда, път, истина, спасение или всички тези неща, взети заедно? Последното, сякаш звучи най-правдоподобно - Бог е всичко!

Значи началото е във всичкото. Да определим къде е началото, би означавало да определим къде е всичкото. Само че всичкото няма определено място, защото самото то е неопределено и е навсякъде. За разлика от него, Бог все пак има едно определено място и това е... религията. Сега на въпроса ,,Какво е религията?'' имаме готов отговор: религията е възстановяване на връзката. Следователно, Бог е там, при ВРЪЗКАТА, Той се грижи за връзката помежду ни, защото тъкмо връзката спойва Цялото, Всичкото . И доколкото връзката между нас се осъществява чрез Словото, то затова и Бог е Словото, Връзката, която ражда всяко начало.

Чрез това свое слово аз пък полагам началото на връзката си с вас. Толкова, като за начало.