Много десни тия от Бибиси, бе!

През изтеклата седмица британската преса/ ,,Гардиън'', ,,Дейли мейл'', ,,Телеграф'' и др./ изстреля следната шокираща новина: Генералният директор на ВВС Марк Томсън категорично отхвърли идеята на Инициативен комитет за издигане на статуя на Оруел пред сградата на управляваното от него ведомство. Мотивите: според шефа на ВВС, писателят бил...,,твърде ляв'', разбирай - комунист. Е, да, факт е, че през 30-те год. на миналия век авторът опредля себе си за социалист. Факт е също така, че участва на страната на републиканците по време на Гражданската война в Испания/ 1936-1939г./, както и че е издател на лявоориентираното сп. ,,Трибуна'' в началото на 40-те. Да обвиниш, обаче, автора на ,,Фермата'' и ,,1984'', нанасъл най-съкрушителния удар в историята върху тоталитарния комуно-нацистки тип държава, че е ,,твърде ляв'' си е пълен абсурд! То е все едно да опредлиш бившите членове на Френската компартия Сартр и Камю като сталинисти. Още древният Хераклит ни напомня своето ,,Панта рей''. Променят се идеите, убежденията ни, избора ни. И тук не става дума за мотивираното от всевъзможни користни цели политическо номадство: тук иде реч за еволюция на дълбоко изстрадани истини. След всичко казано дотук се питам: а дали пък въпросното изказване на шефа на ВВС не е твърде дясно? И каква е всъщност разликата между твърде лявото и твърде дясното? Отговорът го дава самият Оруел чрез гениалните си творби. В още по-прав текст пък го дава и остроумният Чърчил, определяйки комунизма като ,,ляв фашизъм'', а фашизма - като ,,десен комунизъм''.

Странният автобус

Автобус Седнах на задната седалка на своите чувства Потеглиха- разбрицан автобус Възторгът им бележеше всеки завой сякаш е гледка за гледане Нахлуваха по някое време дишащи Все едно за пейзажа дали някой ще ги назове мисли или остатъци от дълго пътуване- все едно Все едно дали вратите се отваряха затваряха но никоя от заспалите баби не се събуждаше Душно бе все така без климатик с дъх на мащерка друг път на пот Добрите пътници повръщаха лошите се отвращаваха от добрината им луната бягаше зад склона и планината пуста бе призраци се разхождаха по лъкатушещият път но малко от тях изпитваха жажда все така Все така дали препускаха бясно край погледа мури и борове Дробовете дишаха зимата пролетно- точно време да захърка съседа точно време да те пребърка крадеца точно време да искам да сляза на място без спирка където извира любовта ми към теб по време на дългият път когато Седнах на задната седалка на своите чувства Потеглиха- разбрицан автобус Възторгът им бележеше всеки завой сякаш е гледка за гледане отвъд вратите които се отваряха затваряха http://rumyrayk.blogspot.co.uk/2009_11_01_archive.html Има нещо кафкианско в това стихо: тесни пространства, усещане за тягостност/ ,,Душно бе все така без климатик’’/, странен автобус. Кое му е странното, ще попитате? Странното е, че нито знаем откъде тръгва, нито пък закъде пътува, къде му е крайната спирка. Оказва се, че той си е един автобус за… Никъде. Всъщност, ако ми бъде позволена една произволна метафора, в моите представи странният автобус се явява нашето странно човешко битие , чиито начала и краища тънат в неизвестност и тъма. Тази ми представа се подсилва и от кръговата композиция на стихото, напомняща Парменидовата ,,кръглост’’ на битието. Странният автобус-битие си има и странни пътници-о-бит-атели: разположените на ,,задната седалка’’ чувства и ,,нахлуващите дишащи’’ мисли. Никак не е трудно да се досетим, че тук става дума за едно пътуване в неясните, тъмни, забулени в тайна емоционално-мисловни пространства на душата, т.е. в самата Субективност. Тягостният момент се подсилва и от оскъдните, но пък твърде показателни подробности от пейзажа: бягаща зад склона луна, пуста планина, призраци, разхождащи се по лъкатушещия път. В един определен момент героинята желая да се откъсне от връхлетелия я мъчителен хаос от чувства и мисли, от гнетящото я Всекидневие/ заспалите бабички, повръщащите добряци, захъркалия съсед, крадеца…/ и да слезе ,,на място без спирка, където извира любовта ми към теб…’’, т.е. на крайната ,,спирка’’ от нейното пътуване. Иска, но не може да слезе, защото не се е справила със самата себе си, с хаоса от чувства и мисли, с обсебилата я изцяло Грижа. Всъщност цялото стихо проследява онова дълго и мъчително пътуване към живителния извор на Любовта.

Етюди за красотата

КРАСОТАТА КАТО БЕЗДУХОВНОСТ



Определят красотата най-общо казано, като хармония, съ-размерност на дадени признаци, компоненти на някакъв обект, която предизвиква у нас наслада, удоволствие . Иначе казано, красотата е съгласие, покой. Неслучайно при вида на красивото имаме усещането, че всичко си е на мястото и няма нужда нито да прибавяме, нито да отнемаме нещо, защото всичко си е идеално подредено и ние просто му се възхищаваме.

Тъкмо този покой на идеалната подредба обаче, предопределя красотата като абсолютната бездуховност. Защото духът, бидейки негация, винаги е неспокоен, следователно – дисхармоничен. Ако на красотата нищо не й липсва, то духът е в постоянен недостиг; ако красотата е това, което е, то духът никога не е това, което е и е обречен вечно да търси отговора на въпроса:,,Какво всъщност е?’’



***



НЕЖИВАТА КРАСОТА



Като отношение на покой и хармония, същинската, автентична красота е нежива, тя е лишена от екзистенциален статус, доколкото неспокойният, дисхармоничен дух отсъствува при нея. В този си вид тя е самата невинност. Тя присъствува, но не съ-ществува, а просто съ-стои, т.е. пребивава в съ-стояние на пасивен ,,диалог’’ с определяната й като противоположност грозота и с всичко, отлично от нея. В този ред на мисли, тя е отвъд добро о зло, приятно и неприятно, истинно и лъжовно.

Е, добре, идеалната подредба, хармонията, ,,математиката’’, съвършенството - а оттам и завършеността – без съмнение ни отвеждат към покоя и …края. И в тази връзка, може би идеалното въплъщение на неживата красота, както е видно и от самото название, е натюрмортът. Изниква обаче въпросът: има ли тогава красота при живото, което е подвижно, непостоянно, променливо, т.е. далеч от покоя, завършеността? Ето, наблюдаваме, например, волно препускащият кон, покълналото изпод снега кокиче, раззеленилия се току-що, пред очите ни сякаш, храст, великолепните фигури при синхронното плуване или художествената гимнастика, изтънчените движения на виртуозна танцьорка и възкликваме:,,Каква красота!’’ Кое ни дава основание да определяме всичко това като ,,красота’’, след като то е демонстрация на живото, т.е. неспокойното, динамичното? И въобще какво се случва при срещата на красотата и духа – неща толкова различни по своята природа?



***



ЖИВАТА КРАСОТА



При допира си с духа красотата придобива вече своя битиен, екзистенциален статус. Иначе казано, тя се ,,събужда’’ от своя зимен сън, оживява и става подвластна на Произвола, т.е. на безкрайните вариации на ,,двойките’’: приятно-неприятно, порочно-непорочно, благообразно-безобразно, относително-закономерно, обективно-субективно, външно-вътрешно и пр. В този ред на мисли, от пасивен, тя преминава към активен ,,диалог’’ със съ-пребиваващите с нея обекти. Тя вече не съ-стои, а съ-ществува. Оттук насетне красотата придобива много лица и бидейки в конкуренция с обкръжението си, окончателно губи своята невинност и абсолютния си покой, защото ,,тук и сега’’ от красивото има и по-красиво, и най-красиво, определяно като ,,прекрасно’’. Нещо повече, субективният момент, ,,моите очи’’, биха могли да определят като ,,красиво’’ и хаоса, дисхармонията. И не само ,,моите очи’’, но и редица художници сътворяват красиви шедьоври, тъкмо представяйки последните.

Как се осъществява този странен, абсурден преход от бездуховно-статичното към духовно-екстатичното? Губи ли все пак красотата окончателно своя статичен характер? Губи ли духът окончателно своя ек-статичен характер? Кое мотивира и прави възможен подобен преход? Макар и противоположни по своето съдържание, и красотата, и духът са отношения/ първото белязано от хармонията, последното – от дисхармонията/. Бидейки отношения, те ,,носят’’ в себе си вече нещо общо- Произвола, защото последният е тъкмо при ,,двойката’’ и свързаните с нея отношения. При красотата ,,двойките’’ са ,,заспали’’ и затова са в съгласие, в примирие. При духа ,,двойките’’ са в ,,непрестанна война на всички срещу всичко’’. Умореният от непрестанните войни дух по естествен начин търси покоя при красотата. Красотата, от своя страна, е съвършенство, но то е в покой, то е ,,мъртво’’, защото е скрито дълбоко в царството на същностите/ ,,Обичая’’/. И доколкото тя не би могла да бъде видяна, припозната и оценена извън съ-ставящите я компоненти на съ-ществуващото/ тъждеството на две топчета ,,виждаме’’, припознаваме чрез самите топчетата/, тя се нуждае от битиен статус, който й бива предоставен на свой ред от духа. В резултат, духът дарява живот на мъртвата красота, предоставяйки й възможността да се покаже и да бъде припозната, а красотата, от своя страна, преодставя спасителния пристан на Покоя и Хармонията на обезсиления от непрестанни войни дух. Ето това е накратко великата ,,сделка’’ между красотата и духа.

Губят ли своята ,,природа’’ красотата и духът, въвличайки се в този вълнуващ танц? Колкото и сложни фигури и движения, колкото и фантазия да има в един виртуозен танц, той все пак е подчинен на някакви строго определени стъпки, правила, методика, които гарантират хармонията. Това важи и за дадено музикално произведение: различните импровизации съжителстват със строго определена ритмика, тактове и пр. С други думи, красотата съвсем не губи своята ,,статична’’ природа, тъй като тя й е гарантирана в Повторението. Не губи ,,природата’’ си и духът: той намира временна утеха и удовлетворение в покоя на красотата, без обаче да губи като цяло екстатичния си характер.



***



ВЪНШНА И ВЪТРЕШНА КРАСОТА



Много спорове предизвиква дилемата: външна –вътрешна красота при мъжете и жените. Външно мнозина определят вътрешната красота като по-ценна, но вътрешно отдават предпочитания на външната красота. Външната красота е строго естетическо понятие. Тя е красота на формите, багрите и това, че е по-непостредствена за възприемане я прави по-желана. В полза на последната е и сексуалният момент, ориентиран към тялото, т.е. към външното.

Вътрешната красота е по-скоро етическо понятие и касае нравствеността, добродетелите, характерите. Тя е по-опосредствувана и по-трудна за припознаване. Нея са по-склонни да прегърнат повече жените, чийто избор е плод на разума, отколкото мъжете, в които определено побеждава сексуалността, емоциите, страстите и като резултат - стремежа към външната красота. При избора, в полза на едната или другата разновидност, често решаващо значение има принципа на допълването: смятащите себе си за външно красиви са склонни повече да се обвържат с външно не толкова привлекателни, дори и грозновати, но вътрешно красиви; обратно, считащите се за неврачни и грозни търсят външно красивите. Разбира се, редом със споменатите по-горе фактори са налице и редица други критерии от културно-исторически характер, мотивиращ избора ,,за’’ и ,,против’’.

Общо взето, нормално е външното, поради непосредствения си характер, да ни ,,грабва’’ по-бързо, автоматически. Редом с това обаче, ние не следва да забравяме и да игнорираме изцяло вътрешното, доколкото там е скрита същността на красотата, нейната ,,природа’’. Нещо повече, не е тайна, че външното по-бързо ни ,,грабва’’, но то не само че ни омръзва по-бързо, но и самото то е по-нетрайно, докато вътрешното е по-трудно за възприемане, но е по-трайно и само по себе си, и като заявен от нас интерес.

Разбира се, всеки е в правото си да отдаде предпочитанието си на една или друга разновидност, на едно или друго лице на красотата. Пред формулата:,,На вкус и цвет товарища нет’’ всякакви ,,обективни’’ критерии за красота се изпаряват.



***



ЧАРЪТ: ВЕЛИКОДУШНИЯТ ПОМИРИТЕЛ

НА ВЪНШНОТО И ВЪТРЕШНОТО



Може би най-яркото тържество на съгласието между външната и вътрешната красота е именно чарът. При него обсебващата по традиция изцяло обекта външна красота преотстъпва подобаща част от ,,територията’’ си на вътрешната си посестирма. Неслучайно чаровният обект не ни ,,грабва’’ автоматически и изцяло, а ни впечатлява постепенно, стъпка по стъпка, първоначално с някакъв отделен свой щрих: дали това ще е косата, очите, устните, скулите, ръцете, походката, някаква бенка дори. Всъщност и при чара, както при красотата, общо взето хармонията между различните компоненти на обекта е факт, с тази ралика обаче, че някой от изброените по-горе щрихи е малко по-силно подчертан и леко доминира над останалите. Тъкмо този момент внася елемент на загадъчност, тайнственост, която ни препраща някакси към вътрешната красота на чаровния обект.



***



ЛЮБОВ И КРАСОТА



Сякаш няма по-естествено нещо от това да сложим общ знаменател между любовта и красотата. Поради двойнствения характер на любовта обаче, невинаги тя е синоним на красотата. Действително в идеалните си вариации – копнежът, платоническата любов, споделената любов, милосърдието – тя е равнозначна на красотата, тъй като хармонията е налице и предизвиква у нас радост и удовлетворение. Ще се съгласите обаче, че няма как да припознаем несподелената любов, носеща разочарование, болка, страдание с красотата.



***



ВЛАСТ И КРАСОТА



Без съмнение, красотата е властна, доколкото ние сме под-властни на въздействието й. С други думи, тя прекрасно комуникира с властта. Въпросът тук обаче е как комуникира властта с красотата? И може ли властта да бъде красива? Както и при любовта, сложният характер на понятието ,,власт’’ предопределя и сложността в отношенията й с красотата.

Напълно разбираемо е, че връзката на властта с красотата като чисто естетическо понятие е абсурд/ с изключение на случаите, в които субектът на политическата власт, олицетворяващ самата власт, предизвиква у околните определени естетически симпатии/. Иначе в самата власт, особено пък разбирана като диктатура, господство не само че липсва красивото, но е налице крайно отблъскващото. Като умело ръководство, управление, организания, властта вече предизвиква симпатии и комуникира с вътрешната красота, разбирана като морал, нравственост.

Сега обаче ще напуснем пределите на строго политическия аспект на властта и ще се потопим в етимологията и семантиката на думата, за определим кое е онова общо, свърващо звено помежду им и кое ги различава.

Старобългарската дума ,,власть’’ е съставена от представката ,,в’’ и корена ,,ласть’’/ с варианта му ,,лад’’, ср. в-ласт, в-лад-ея/. Какво означава обаче ,,лад’’? За да разберем това, ще се обърнем към руския, който е най-близо до старобългарския. На руски казват:,,Через некоторое время все у-лад-ится’’, т.е. преведено:,,След известно време всичко ще се о-прав-и’’. С други думи, ,,лад’’ означава ,,право, правило, норма’’. В подкрепа на това е и сръбската дума ,,влада’’, букв. - ,,у-прав-а’’. Тук се сещам и за едноименния музикален термин ,,лад’’, хвърлящ допълнителна светлина, относно семантиката на разглежданата от нас дума: ладът е централно понятие в учението за музикалната звукова хармония, изразяващо се в организацията на музикалните тонове. Най-общо казано, то бива определяно като музикален строй.

След направените разяснения, вече можем спокойно да дешифрираме семантиката на думата ,,власт’’: буквално преведено, тя означава - ,,вкарване, вместване в правото, правилото, нормата’’. Сам по себе си, този процес не е нищо друго, освен организация, целяща определена хармония.

И какво се оказа накрая: обединителното звено между властта и красотата се явява скритата и в двете воля за хармония. Къде е разликата? При красотата хармонията е вече факт още с появата й ,,на бял свят’’, защото Волята предварително си е организирала, ,,свършила’’ работата. При властта хармонията не е факт, а възможност: тя може да се случи, но може и да не се случи, защото се организира ,,тук и сега’’, т.е. в Случая/ случайното, ,,негарантираното’’/, а не още в ,,утробата’’ на Волята, както е при красотата.

Разлика има и в предназначението на предоставяната ни от властта и красотата хармония: докато при първата хармонията цели да ,,вкарва’’ вечно ,,изкривяващия’’ ни се живот в правилото, нормата и да ни осигурява по възможност спокойно и безоблачно съществуване, лишено от несгоди, то при последната задачата на хармонията е да предизвиква у нас наслада и удоволствие от живота и света, представяйки ни великолепните му кътчета.

Мартин Карбовски: поетът на подземието

ТЪЖНИТЕ ПРИКАЗКИ НА КАРБОВСКИ



Най-хубавото на приказките е, че на финала им ни очаква хепиендът. Всички си спомняме с умиление Андерсеновите приказки, пренасящи ни във вълшебния свят на Хензел и Гретхен.
Ето, че днес обаче имаме един нов разказвач, чийто приказки навяват не радост и умиление, а тъга и загриженост. В неговите приказки Доброто не само че не побеждава традиционно Злото, но и самата му съдба е поставена под въпрос. Въобще приказките на този ,,подземник’’ не ни поднасят така желаните отговори и поуки, а по-скоро ни засипват с почти неразрешими въпроси и дилеми.
Има хора, които необезпокоявани от всеобщия хаос, са склонни да се затворят в себе си, в своя тесен кръг от познати, приятели, семейството си, за да съхранят вътрешната си хармония. Има обаче и една друга категория индивиди, чиято вътрешна хармония е в пряка зависимост от външната хармония в заобикалящия ги свят. Те не могат да се примирят с безпорядъка около себе си, доколкото той неминумо провокира в тях вътрешен смут и безпокойство. Поради това те смело се втурват в хаоса, представят го, съпреживяват го, анализират го и търсят ли, търсят възможните отговори и решения в безбрежния лабиринт от ,,проклети’’ въпроси.
Тъкмо към тази група смелчаци принадлежи и известният на всички ни М. Карбовски.



В ЗАДНИЯ ДВОР НА БЪЛГАРИЯ



Тревожните репортажи на Карбовски са далеч от красивите родни пейзажи, от ,,жълтите павета’’, от ВИП заведенията и луксозните квартали, тип ,,Бояна’’, ,,Драгалевци’’ и пр. Те по-скоро ни отвеждат в разни порутени гета и паланки, мрачни килии, вехти колиби и опоскани от вандалски набези къщи и имоти или иначе казано: в задния двор на България, където отвсякъде ни заобикаля разрухата, деструкцията, безпорядъкът. Накъдето и да се обърнеш, пред погледа ти се изправят я плачевно изглеждащият блок 20 в Ямбол, я руините от бащината къща на съсипания старец от с. Мечка или пък ,,осиротелите’’ имоти на разни чужденци, имали неблагоразумието да закупят имоти у нас.



В ЦАРСТВОТО НА ПОДЗЕМИЕТО



Ето тази тъжна приказка, според автора, е България. И тази България няма нищо общо с красивите лъжи от турските сериали, нито пък със завидния ентусиазъм на ,,патриотитие’’ по ,,всичко българско и родно’’ . Ако за някои тя е ,,турска тоалетна’’, за други - ,,блато с кръвожадни алигатори’’, за трети - ,,царство на демоните’’, за четвърти - ,,троянски кон’’, то за Карбовски тя е тъкмо тъжна приказка, чийто герои - ,,унижените и оскърбените’’, ,,хората от народа’’, малкият човек, затворниците, престъпниците, проститутките, наркоманите, циганите, емигрантите – неминуемо ни отвеждат в ,,царството на психологията’’, определено сполучливо от Достоевски като ,,подземие’’. И като стана дума за проникновения руски романист, се сещам, че в много от героите на Карбовски бихме припознали изпадналия в крайна безизходица Мармеладов, всеотдайната проститутка Соня, ,,необикновения’’ Разколников. Разликата помежду им е единствено в това, че докато едните са литературни, другите са напълно реални персонажи, представени наживо, тук и сега, в ,,живия живот’’. Именно в тази своеобразна ,,територия’’, където господства болката, страданието, негативните емоции и страсти, скандалът, където волунтаризмът е доведен до крайния си пункт – своеволието, където най-сетне всичко е на ръба, на ,,границата на виреене’’, че и нерядко ,,извън чертата’’ - именно тук се гмурка разтрвоженият автор, в търсене на причините за всеобщия упадък на българското общество. Какво открива Карбовски в ,,царстовото на подземието’’?



СВОЕВОЛИЕТО: ИЗТОЧНИКЪТ НА НАШИТЕ БЕДИ



Авторът открива, че причините за родния ни хаос са не толкова политически, а са по-скоро дълбоко психологически и касаят повече възпитанието, манталитета, традициите, в рамките на отделния индивид и на етноса, в цялост. Неслучайно той избягва политическия дебат, затваряйки го единствено в тревожното констатиране на отсъстващата държава, защото е наясно, че и по върховете, и по низините причината за липсата на закона и реда е една и съща и се крие в дълбоко вкоренената ни симпатия към своеволието. В нашата природа ,,аз искам’’ определено доминира над ,,ти трябва’’.Ние сме склонни да правим, каквото ни харесва, каквото си искаме, а не каквото трябва. За нас необходимото, нужното се преживявава като усилие, тегло и затова го заобикаляме и се движим по линията на най-малкото съпротивление.Обичайна практика у нас е и другият вариант – задълженията и отговорностите, трудното, да прехвърляме на другите. Естествената постановка – по-лесно е нещо да не се случи, отколкото да се случи – е нашата постановка, нашата любима нагласа, препращаща ни неминуемо към инерцията, застоя, въртенето в кръг и… нищо-не-ставане-то. Активността ни, доколкото присъства като факт в обществото, е преобладаващо по линията на негацията и причината за това отново е същата: негативното, злото е по-лесно и по-приятно, защото е ,,слизане надолу’’, по удивително удачния израз на Стамболов. Слизайки надолу по пътеката на Лесното обаче, ние сякаш не осъзнаваме, че неизбежно се озоваваме… на дъното, защото лесното и полезното рядко се оказват приятели – в повечето случаи те са непримирими врагове.



ГЛАВНАТА ДИЛЕМА НА КАРБОВСКИ



От една страна, хем с охота заобикаляме закона и правилата, прегръщайки поради волунтаристичната си природа циганията, чалгата, байганьовщината, от друга, се оплакваме че сме на дъното, че ни липсва ,,нормалния’’ живот по западен образец и бием класациите за най-нещастните и отчаяни хора в Европа.
Като носител и изразител на онази част от обществото ни, ратуваща за европейските ценности, за европейския начин на живот, авторът недоумява как е възможно днес, в 21 век, широки слоеве от населението ни да тънат в битов безпорядък, да живеят извън закона, извън всякакви норми, и да не желаят да живеят по правилата? Дали пък не става дума за някакъв ,,код на кръвта’’, обричащ ни задълго на своеволие, мързел, нихилизъм, престъпност или пък за родния ни батак е виновна абсолютно дезорганизираната ни държава, която заета с високоорганизираната си посестрима – парадържавата, е оставила обитателите си на произвола на съдбата? Иначе казано: лошият материал ли предопределя лошата държава или обратно? Тук и поговорките ни, за жалост, не дават еднозначен отговор: ето, напр. поговорката ,,Прост народ – слаба държава’’ вини ,,материала’’; другата поговорка обаче - ,,Рибата се вмирисва от главата’’ - сочи държавата за главен виновник за бедите ни. Действителността също ни обърква: така, напр., случаят с Румяна Желева потвърждава първата поговорка. Случаят с бай Петко пък, който не плащал акциз за ракията, защото и кметът на селото също не плащал, потвърждава другата поговорка.



ЗАКЛЮЧЕНИЕ



Всъщност обществото и държавата са взаимообусловени и поради тази причина се нуждаят от взаимен контрол, защото ако държавата не контролира обществото, избуява престъпността, а когато обществото е пасивно спрямо държавата, същата затъва в корупция.
Своеволието и свързаните с него негативни последствия се лекуват чрез строг контрол. И доколкото този двупосочен контрол у нас е или недостатъчно ефективен, или пък често липсва изцяло, то този вакуум успешно бива запълван от сериозни и талантливи журналисти като Карбовски.

Ах, тези членове!

ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН !





Членът на ПГ на РЗС М. Тагарински изненадващо напусна групата на съпартийците си и така сложи край на последната. Всъщност в самото напускане няма нищо изненадващо – г-н Тагарински открай време е известен с т.нар. си ,,политическо номадство’’. Изненадата е по-скоро в момента на акта - непосредствено след критиките на Яне Янев, по адрес на Първанов и ГЕРБ, дала основание на лидера на РЗС да се усъмни в поредното ,,активно мероприятие’’ на последната спрямо него и оглавяваната от него група. Подозренията на Янев се подсилиха най-вече след удивително точното ,,пророчество’’ на вътрешния министър г-н Цветанов за евентуални катаклизми в ПГ на РЗС.

Дали ще се окажат верни подозренията на г-н Янев, скоро ще се изясни. По – важното, според мен обаче, е нещо друго: от парламентарната трибуна ,,лудият’’ Янев се осмели да изрече открито две истини, гузно премълчавани от шикалкавещите ,,стари’’ десни партии в недоразумението, наречено ,,парламентарно мнозинство.’’

Първата истина: тандемът Борисов-Първанов е неоспорим факт. И като следствие от него: заканите на Бойко за безпомпромисна борба със затъналата в корупция Тройна коалиция окончателно се превърна в мит.

Втората истина: предвид агентурното си минало и в качеството си на проводник на руските, а не на българските, интереси в енергетиката, г-н Първанов действително няма необходимите морални качества да бъде Президент на страната.

В резултат, чрез критиките си към ГЕРБ лидерът на РЗС направи една сериозна заявка да бъде занапред опозиция и контрапункт на задаващия се откъм управляващите политически произвол. По този начин г-н Янев измести единствения досега опозиционер на управляващите – сдобрилия се вече с опонента си Президент – и замести дремещата все още ,,полууправляваща’’ Синя Коалиция. Е, тъжно е когато истините и критиките биват изричани от ,,луди’’, а не от нормални, но все пак е по-добре, че тези истини биват изричани.

И така, г-н Тагарински е вече независим, независими стават обаче и останалите 9 члена на подвъпросната ПГ на РЗС. Или както се казваше на времето – един за всички, всички за един!



СТРАННОТО СЪГЛАСУВАНЕ





Интересно по силата на кой член от Конституцията премиерът съгласува с Президента препращането на бившия ни посланик в САЩ към Солун, както и въпросите, касаещи ръководния състав на ДАНС? Откъде изведнъж се пръкна тази отзивчивост, за да не кажа сервилност, у премиера спрямо Президента?

Странно съгласуване! Знам, че в граматиката има съгласуване по род, число, време, но то няма нищо общо с горното. Като имам предвид кой реално стои зад Президента, все ми се струва, че въпорсното странно съгласуване е по-скоро по…Правец и… Кремъл, разбира се.





ГОРКАТА ГРАМАТИКА, ГОРКИЯТ ЕЗИК!



Като стана дума за граматика по-горе, се сетих, че пустите му членове разбуниха не само политическия, но и родния ни научен елит. Тук вече обект на нападки е не заклейменият член на ПГ на РЗЦ, а омразния за някои пълен член.

Та, видите ли, според някои, пълният член бил отживелица, бил логически абсолютно необоснован, излишен, следователно трябвало да бъде премахнат. Нещо повече, той ненужно затормозявал учащите се и бил едва ли не една от причините за тяхната неграмотност. Редом с това се чуха и гласове, че буквите Ю, Я и Щ също били ненужни и трябвало да бъдат премахнати. Преди време пък си спомням и за по-радикални призиви – да се откажем от екзотичната, будеща недоумение на запад кирилица и да приемем в унисон със западните ценности модерната днес латиница.

Да се чудиш и маеш! Е добре, махаме пълния член, махаме горните букви, преминаваме към латиницата и, хоп – ставаме стопроцентови европейци! Това, че определени малограмотни среди в публичното пространство, водени от културно-политическата конюнктура/ хегемонията на англоговорящите и нета/, лелеят да опростят езика до нивото на една лингвочалга, загърбвайки изцяло утвтрдения правопис, е напълно разбираемо. Тревожното е, че част от предлаганите по-горе редакции са инициатива на уж вещи във филологията и езикознанието среди!?

На тях ли следва да се напомня, че пълният член има конкретна, ясно мотивирана логико-граматическа функция, отграничаваща подлога от допълнението и мотивираща логически присъствието му; че да премахнеш типичната българска буква Щ, плод на изконния старобългаски дифтонг tj / ср., svetja – свещ/, означава до голяма степен да обезличиш българския; че е изключително опасно една консервативна общо взето система, каквато е езикът, да се превръща в жертва на поредната популистка прищявка; че освен ,,средство за общуване’’, всеки език е и своеобразен ,,обществен договор’’ между говорящите го, чието пренебрегване води до изключително плачевни последици – неграмотност, безкултурие, изостаналост и пр.

Далеч съм от мисълта, естествено, че едва ли не даден език е някаква свещена крава. Всеки език търпи промени и развитие, но нека последните бъдат логически и функционално мотивирани, а не просто плод на дадена конюнктура или мода.

Ах, тези членове: от пОдлога правят подлОга, но на някои това не им пука!

Ефектът на пеперудата или: играта със съдбата

Обикновено съдбата си играе с нас, въвличайки ни в своите произволни сценарии, вариращи между парадоксалното, комичното и трагичното. Във великолепния си филм ,,Ефектът на пеперудата’’ обаче, авторите/ Е. Брес, Дж. Гръбър /ни представят обратния вариант, при който на мушката се оказва самата съдба, превърнала се в налудничава играчка в ръцете на централния персонаж.

Сигурен съм, че всеки от нас би желал да върне лентата на времето назад и да коригира някои свои постъпки и действия в миналото или най-общо казано да превърне веднъж вече станалото в нестанало, подобно на върнатата назад към първоначалния си кадър кинолента.

И ако в реала подобна изкусителна идея си остава една неосъщестим блян, то във въпросния филм тя става факт – страдащият от пермантни загуби на паметта Ивън успява да се върне назад във времето чрез дневниците си и да превърне станалото в нестанало. За жалост, обаче, тази корекция бива съ-пътствувана от редица негативни усложнения, изискващи нови и нови корекции: така, напр., помагайки на баща си, изведнъж жертва се оказва майка му; в опита си да спаси майка си, потърпевша се оказва приятелката му.

В разултат, колкото и да се старае, подобно на един княз Мишкин, да огрее навсякъде и да ощастливи всички, дяволитата съдба винаги му отвръща за всяка своя корекция с по някоя странична компенсаторна

негация. В крайна сметка, доведеният до полуда от ,,съдбовните’’ си интерпретации герой осъзнава, че случилото се веднъж е всъщност най-доброто от всичко възможно, доколкото опитът му показва, че всеки aкт на промяна на съдбата носи повече усложнения и нещастия, отколкото позитиви.

Тъкмо този момент, за мен лично, е ключов по няколко причини. От една страна, той доказва, че битийната подредба на ставащото, позната ни като ,,съдба’’, има някаква своя дълбока, вътрешна ,,логика’’ и ,,етика’’, на които ние следва да се доверим, колкото и да е трудно това. Вярно е, че тази ,,подредба’’ често бива възприемана от нас едва ли не като един зловещ, невъобразимо несправедлив Произвол, но ето че авторите на филма ни илюстрират недвусмислено и чрез героя си, и чрез филма като цяло, че станалото веднъж може само по себе си да не е стока, но все пак е най-доброто, сравнено с отрупаните му от усложнения и допълнителни негации корекции.

От друга страна, филмът ни илюстрира двойнствената битийна структура на съдбата като единство на необходимост/ Обичай/ и случайност/ Случай/ - фактът, че съдбата може да се променя, доказва ,,произволния’’ й характер. Обръщам внимание на този факт, доколкото традиционно се приема, че съдбата изключва случайното и се затваря в рамките на необходимото, неизбежното. В този ред на мисли, допълнителните, съ-пътстващи тази промяна, негации демонстрират именно наличието на компонента ,,случайност’’. Разбира се, тук понятието ,,случайност’’ не е в традиционния си смисъл на нещо ,,извън контрол, без умисъл и рядко срещащо се’’, а в Аристотеловия смисъл, т.е. като паралелното, съ-пътстващото онова, което предварително сме запланували и явяващо се вторична причина. Ако трябва да бъда по-точен, този тип случайност Аристотел определя като ,,самопроизволност’’, която за разлика от външно проявената случайност, има вътрешен, структуроопределящ характер и се родее с…необходимостта, но е все пак с-луч-айност, в качеството си на нещо, съ-пътстващо главната причина на ставащото, мотивирано не от нас субективно, а от самата ,,природа’’ на битието. Ето как обяснява това положение авторът: Най-вече обаче следва да отличаваме самопроизволността от случайното в протичащото ,,по природа'': когато нещо се случва въпреки природата, тогава ние казваме, че е станало не случайно, а по-скоро самопроизволно. Тази самопроизволност обаче е друга: ако в другите случаи причината е отвън, тук тя е вътрешна.''

Нека илюстрирам това, опирайки се на филма: Ивън иска да коригира миналото, съдбата, за да направи всички близки и приятели щастливи. Иначе казано, той желае да изчисти съдбата от негативното и нещастието. Това е главната причина за подетата от него промяна.

Доколкото обаче той тръгва срещу ,,природата’’ на съдбата, в качеството й на единство на щастие и нещастие, на добро и зло, съдбата ,,реагира’’ компенсаторно на това чрез куп негативни изненади – ту майка му се разболява от рак, ту той самият остава без крайници, ту любимата му Кейли се самоубива и пр.

Точно тези негативни изненади на съдбата са израз на самопроизволността, т.е. на онази вътрешна, вторична причина, задвижена от случилата се против природата й главна причина и имаща за цел да възстанови единството на щастие и нещастие, т.е. на естествената подредба на съдбата. Ненапразно Ивън проумява, че ,,придърпвайки’’ уж само доброто, на практика той ,,придърпва’’ косвено, неумишлено и злото.

Когато отидем на кино и срещнем приятел, срещата е пример за една външна случайност, за разлика от гореспоменатата, доколкото тя не е структуроопределяща, по отношение на главното събитие – отиването на кино – без нея или с нея, главното събитие е факт.

Предвид гореизложеното, филмът чудесно разкрива ,,хлъзгавината’’ на понятията добро и зло, дяволската връзка помежду им, белязана от един изключително тънък баланс, който ние сме принудени да съблюдаваме при своите постъпки и действие, за да избегнем евентуалната лавина от неприятни изненади. В този ред на мисли, това един филм-урок, филм-предупреждение.

Защото наистина ,,дори полъхът от крилете на пеперуда в Ню Йорк може да бъде почувстван като тайфун в Япония’’.

Нагоре

Предишен постинг

Българските медии: послушен пудел или ,,будно око''?

Автор: lion1234 Категория: Други
Прочетен: 76 Коментари: 16 Гласове:

8

Тагове: съдба, игра

В хоризонта на преживяването

ИНТЕРЕСНИ СЪВПАДЕНИЯ

Наскоро гледах ,,Нострадамус. 2012’’. По странни стечения на обстоятелствата, малко по-късно същата вечер Венета Райкова представи I част на документалния филм за Ванга. Направо имах усещането, че Нострадамус е ,,повикал’’ Ванга.

Миналата седмица се връщам рано сутринта от работа и с досада установявам, че съм си забравил ключа в квартирата – за шест години това ми се случва за първи път! Нейсе, съквартирантите ми отключиха. Малко по-късно се насочих към килера и взех да си изпържа три яйца за закуска. По пътя към кухнята неволно изтървах едно от яйцата и то елегантно се пльосна на пода.

По дяволите, рекох си, що за шантав ден е днес? Оказа се, че ,,шантавият’’ ден е 25 октомри – денят, в който точно преди две години на тази дата сутринта по същото време / около 9 и нещо, а тук в UK – 7 и нещо/ се спомина баща ми.

Естествено, закуската ,,отлетя’’ и се потопих в спомените, примесени с чувството за вина, вината, че ключът и яйцето трябваше да ме измъкнат отвъд автоматизма на всекидневието и да ме ,,срещнат’’ в спомена с човека, напуснал завинаги ,,тукашния’’ свят.

И като за капак, сядайки зад компютъра впоследствие, се натъквам на постинга на съблогърката compassion, под заглавие…Memento mori! За миг онемях, сякаш някой ме бе тряснал с чук по главата. След прочитането на великолепния постинг в рояка от впечатления, като някакъв своеобразен лайтмотив в съзнанието ми кънтеше въпросният призив:,,Помни смъртта! Помни смъртта и не позволявай на всекидневието да те приспива!’’

Опитах се да събера мислите си около странните съвпадения – нямах отговор дали последните бяха умишлено ,,срещнати’’ или не. Може би отговорът го дава споменатата по-горе пророчица с откровението си, че ,,и живи, и мъртви, и новородени и неродени сме се хванали на хорото’’, цитирам по памет.

Отговаря и Платон, определяйки съществуването като ,,припомняне’’, ,,спомен’’. Така или иначе, ,,танцът’’ между живота и смъртта е факт, преодопределящ битийното ни ,,номадство’’ на ин-зистиращи и ек-зистиращи едновременно. И тъй като често забравяме за статута си на ,,номади’’, може би тъкмо въпросните удивителни съвпадения на случки са призвани да ни измъкват от забравата и да ни връщат към автентичното битие.

АЛЪШ-ВЕРИШ НА НАЙ-ВИСОКО НИВО

Ванга споделя, че Бог много е взел от нея, но пък Му благодари, че й дал много повече. Сещам се и за споменатия по-горе Нострадамус, който редом с пророческата си дарба, е носел и епилепсията. Историята изобилства с примери на съжителство между гениалността и болестта. Може би с основание душевноболният Ницше заключава, че ,,здравият човек не може да бъде психолог’’.

Честно казано, това ми намирисва на един алъш-вериш на най-високо ниво: искаш да бъдеш гений, ок, но се готви да превъртиш. В един по-мек вариант ситуацията ми напомня на практиката преди 10-ти/ ах, тоя 10-ти!/, когато редом с някой бестселър ти пробутваха да закупиш и някакъв боклук, готов директно за хартиената фабрика в Белово.

И тук опираме до цената на истината/ но не на оная по ,,Нова’’/, а за знанието, като цяло. Искаме да знаем всичко, цялата истина, а готови ли сме да понесем тази истина? Готови ли сме да преживеем онова, което са преживели споменатите по-горе? Дали бихме понесли, примерно, апокалиптичните картини, изплували от дълбините на бъдещето?

И в този ред на мисли, дали гениите са избраници, или по-скоро ,,говорители по неволя’’, натоварени от Оня горе да ни съ-общават съкровените истини на битието?

КОГИТАЦИЯТА КАТО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Когитацията, както е известно, произлиза от лат. cogito, което обикновено превеждат като ,,мисля’’. В тази връзка, когитацията се възприема най-вече като мисловен акт. В същото време се игнорира етимологията на cogito, която буквално означава ,,събирам’’. Този факт е причина за множество спорове, погрешни тълкувания и разминавания, относно реалната същност на когитацията, защото в действителност тя е не само мисловен акт, а ,,сбор’’, цялостен мисловно-емоционален комплекс с битийно-екзистенциален статус, известен ни като ,,преживяване’’.

Предвид казаното по-горе, известната Декартова максима ,,Cogito ergo sum’’ придобива вече един по-широк смисъл, чийто прочит звучи образно по следния начин:,,Преживявам,/ разбирай: усещам, чувствам, възприемам, мисля/, следователно съществувам.’’

УДИВИТЕЛНИТЕ МЕТАМОРФИЗИ

НА ПРЕЖИВЯВАНЕТО

Връщайки се назад във времето, обикновено човек си спомня както за приятни, така и за недотам приятни случки и събития. Независимо от това, изключвайки крайно драматичните моменти от живота , съзнанието ни майсторски редуцира, притъпява и изглажда неприятните спомени от живота ни, в резултат на което нашето преживяване на миналото изкристализира като ,,доброто старо време’’, наситено не само с идилично-романтично-носталгични картини, не само с някакъв специфичен уют и ведра настроеност, но и със спомена за приятния вкус на отлетялото вече време.

Редом с това, нито настоящето, нито бъдещето не са ,,добри’’ – първото обикновено се преживява като нещо ,,сиво’’, ,,безвкусно’’, а последното - като ,,плашещо-мъгливо’’. Достатъчно е обаче и двете да преминат в зоната на миналото и ние автоматически забравяме за ,,кусурите’’ им и ги поставяме в графата:,,доброто старо време’’.

ПРЕЖИВЯВАНЕТО: НАЙ-СИГУРНИЯТ

ИЗТОЧНИК НА ПОЗНАНИЕ

Мога да проумея само онова, което съм преживял, гласи крилатата фраза, и не без основание. И въпреки че мнозина я приемат като очевидност, тя често бива игнорирана от т.нар. ,,знаещи’’, които в по-голямата си част залагат на книгите и на теоретичния опит, забравяйки, че цели вагони с книги не биха могли да дадат онова познание и истинност, които предоставя личното преживяване.

Всъщност ценността на преживяването е не само в битийно-екзистенциалния му статус, но и в гносеологическия му статус като (само)рефлексия и най-сигурен източник на познание.